Докато карах, си мислех за срещата с Рипън. Олдъс се бе държал като педал и нервак, докато Изкормвача бе запазил самообладание, не беше и трепнал. Дори не бях сигурен дали е наясно какво върши „Небесно псе“. И все пак не виждах защо ще се съгласи да се срещнем, ако наистина всичко беше чисто. Защо да си кривя душата — беше си ме страх да се срещам по никое време с него, но се надявах, че ще съм в безопасност в снимачния павилион. При всички положения в по-голяма безопасност, отколкото вкъщи, както се бях убедил на собствен гръб. Изпих си шейка, подкарах на изток по Мелроуз, през Литъл Ел Салвадор, и се замислих за предимствата от това да се сдобия с пистолет, но на бърза ръка отхвърлих идеята.
В Холивуд, ако разполагаш с пари, само за десетина-петнайсет минути можеш да си намериш добър патлак без номера. Лошото бе, че съм стрелял с пистолет един-единствен път — във филм, но дори и тогава станах за смях. Беше научнофантастичен екшън, казваше се „Адски град, САЩ“ и в него играех превъртял мутант — Чък Конърс насмалко оглуша, когато стрелях само на педя от ухото му. Единственото, което помня освен това от филма, е, че Конърс непрекъснато си тананикаше песента от „Дамгосан“. Докато приключим със снимките, и актьори, и снимачен екип вече знаехме текста наизуст.
Тъкмо завих по моята улица в Силвър Лейк, и отново ме присви стомахът, усетих и тъпа, пулсираща болка в гръдния кош. Намерих къде да спра точно пред къщата, но и този път не слязох веднага от колата — исках да обмисля нещата.
Веднага надуших, че има нещо гнило.
Опитах се да си припомня какво съм правил от сутринта, от мига, в който съм се прибрал от клиниката. Помнех, че предната вечер онези бабаити, японците, са спуснали пердетата, преди да ми теглят жестокия побой. Знаех, че призори, когато дойдох на себе си, не съм докосвал пердетата, но бях сигурен — е, почти сигурен — че щом се върнах от клиниката съм ги дръпнал.
А сега пак бяха спуснати.
Инак всичко си беше наред. На улицата нямаше никого, дори почти до следващата пресечка нямаше спрени автомобили. Продължих да седя и да барабаня с пръсти по волана — не свалях очи от прозореца и се чудех какво да правя.
— Майната му — изругах.
Метнах под седалката празната чаша от шейка и слязох. Отидох при багажника, отворих го, извадих вмирисаните одеяла, работните дрехи и протритите съединителни проводници и ги сложих върху тревата. Отворих дъното и дръпнах дебелия метален крик. Беше хванал ръжда, та се наложи да го тегля с все сила, докато го извадя. Никога не го бях използвал. Само веднъж съм пукал гума — опитах се да я сменя сам, но така и не разбрах какво да правя с проклетия крик. Накрая стигнах някак до една бензиностанция, като пътем прецаках джантата.
Вдигнах крика и го стиснах с всичка сила в дясната ръка. Хрумна ми да се промъкна в задния двор и да вляза през черния вход, но после си казах, че ако вкъщи наистина има някого, той вече ме е видял и няма да се изненада. Пък и задният двор беше твърде безлюден — наложеше ли се да избягам бързо на улицата, бе по-добре да го направя през предния вход.
Отидох бавно при входната врата, без да откъсвам очи от прозореца на хола. Докато изкачвах единственото циментово стъпало ми се стори, че пердето се размърдва, но не знаех дали наистина се е раздвижило, или просто страдам от параноя. Преместих крика в лявата си ръка и затърсих из джоба ключовете. Пъхнах единия в ключалката и пак стиснах металния прът в дясната ръка. Завъртях ключа, докато езичето не изщрака, и притиснах ухо към вратата.
Нищо.
Натиснах ръчката и изритах с десен крак вратата, после отстъпих бързо назад и вдигнах крика над рамото си. В антрето нямаше никого.
Пристъпих плахо напред, готов да нанеса удар с крика, и надзърнах бързо, за да видя дали някой не се е спотаил зад вратата. Точно така винаги постъпват по телевизията и ченгетата, макар че те държат точно пред себе си и пистолет. Нямах представа дали истинските ченгета го правят, но поне по телевизията изглеждаше страхотно.
Антрето определено беше чисто, затова влязох, като оставих вратата зад мен отворена. Пак поспрях и се ослушах, но чух само вездесъщото капене на чешмата в кухнята. Продължих към хола и повторих движението в стил Дон Джонсън от „Пороци в Маями“, за да огледам помещението. Чисто. При пердетата нямаше никого. Продължих нататък по коридора — вече се чувствах смешен, но пак изпълних стремглавото движение с главата напред и в кухнята. Нищо, освен мръсни чинии и тлъсти хлебарки.