Оставаше ми само едно помещение.
Тъкмо стъпих върху някаква скърцаща дъска в дюшемето пред спалнята, когато се обади глас, повикал ме по име.
Изпищях, изпуснах крика и се обърнах като попарен. Точно в тази последователност.
Пред мен стоеше Роза Мендес — изглеждаше уморена, но ужасно развеселена.
— И как, интересно, влезе? — попитах аз.
Намерих в шкафа две общо взето чисти чаши и кипнах вода за нескафе. Роза седеше на кухненската маса и ме наблюдаваше. Дори и да забелязваше хлебарките, прояви благовъзпитаност и не каза нищо.
— Ключалката ти е боклук, не става за нищо — поясни тя. — Влязох с шперц.
— Виж ти! И на това ли ви учат, докато ставате доктори на науките? Божичко, аз дори нямам шперц. Те не се въргалят под път и над път. Откъде го взе?
— Даде ми го едно от момичетата, научи ме и как да боравя с него. Май го е задигнала от сводника си — рече Роза. — Всичко ценно съм научила в „Нощен приют“.
— Дано не ми искаш към кафето и мляко — казах й и оставих чашата пред нея. — Поело е с прокиснала лодка към рая.
— Става и без мляко — отвърна младата жена.
Затърсих по рафтовете нещо за хапване, намерих пакетче полугранясали бисквити и го метнах на масата. После седнах срещу Роза.
— Какво ти се е случило? — поинтересува се тя.
— В какъв смисъл?
Роза се пресегна и ме докосна лекичко с пръсти по ожулената брада, после и отстрани по главата. Понаболваше ме, но въпреки това ми стана приятно.
— Пострадах, докато се бръснех — отговорих аз — сега-засега не ми се искаше да се впускам в подробности. — А какво е станало снощи в „Нощен приют“? Знаеш ли?
Роза извади от пакетчето една бисквита и отхапа. Издаде устни и огледа бисквитата от всички страни, но продължи да я яде.
— Изгоря — рече ми.
Понякога имам чувството, че това е съзаклятничество. Но не го направих на въпрос.
— Ти там ли беше? — поинтересувах се.
— Не — каза Роза. После: — Да. Но не и когато е избухнал пожарът.
Остави бисквитата на масата и я загледа. Сетне се разплака.
Но нямаше истерия. Нямаше хлипове, циврене и реки от сълзи. Само няколко сподавени стона. Подсмърчане и две тънички вадички върху бузите. Останах с впечатлението, че Роза не плаче много често. Определено не я биваше за това. Искаше ми се да отида при нея, да я утеша. Да я прегърна изотзад, да я погаля по косата да й кажа „недей“.
Продължих да седя и да гледам в чашата с кафе.
След по-малко от минута Роза се поокопити. Грабна рулото хартиени салфетки от плота, откъсна една и се изсекна шумно. Избърса сълзите по лицето си.
— Извинявай — рече ми.
— Не се притеснявай — изграчих аз. Искаше ми се да кажа още нещо. — Всичко е наред — добавих.
Жалка работа.
— Аз просто… „Нощен приют“ означаваше много за мен. Аз… като родно дете ми е. Само да знаеш колко много и колко дълго сме работили, за да направим приюта. Сърцето ми се къса.
— Вярвам ти — казах аз. — Но нали и преди пак е имало пожар?
Тя отметна рязко глава и ме погледна.
— Ти пък откъде знаеш? — попита подозрително.
Не я виня.
— Чел съм — обясних й аз.
Не й споменах за проучването, което съм правил в библиотеката. И колко смаян съм бил от нейната решимост да осъществи мечтата си. От целеустремеността й.
— Доста известна си.
Роза кимна, но явно не бе особено поласкана.
— Да. Преди се помещавахме в сграда на Айвър. Подпали я един сводник. Нима смяташ, че има някаква връзка?
Не бях сигурен, че съм готов да й разкажа всичко от игла до конец. Всъщност бях почти убеден, че снощният пожар е избухнал по моя вина, пък била тя и косвена. Исках обаче да го обясня на Роза така, та да не излезе, че съм някакъв злодей. Какъвто не съм. Като цяло.
— Съмнявам се — отговорих аз. — Само исках да кажа, че вече ти се е случвало да започваш от нулата. И че вероятно втория път си се справила дори по-добре.