— А, сигурно — въздъхна тя. — Но сега съм по-стара. По-стара и много по-уморена.
— Изглеждаш си чудесно — изпелтечих.
Роза ме изгледа учудено, но не каза нищо. Божичко, с нея се чувствах като гимназист!
— Защо си дошла? — поинтересувах се аз.
Отчасти за да сменя темата, но най-вече защото недоумявах за причината.
Роза вдигна бисквитата и пак отхапа първо от шоколадовата глазура, после и от пълнежа. Завъртя кафето в чашата, отпи, пак го завъртя.
— Мисля, че някой ме следи — рече накрая.
— Кой?
— Нямам представа. Не мога да го докажа, но съм почти сигурна. Усещам го вече от два дни.
— Каза ли на ченгетата? На Сид? — Тя поклати глава. — Ама защо? Не си им казала дори след пожара?
— Още не съм говорила с ченгетата за пожара.
Скочих на крака, при което гръдният кош ме заболя, но го направих инстинктивно.
— За бога, Роза! Търсят те под дърво и камък. Разберат ли, че си тук, жив ще ме одерат.
— Искаш да си тръгна ли?
— Не, не съм казвал такова нещо. Само че… от какво се криеш?
— Я по-добре седни — рече ми тя.
В очите й нямаше сълзи, затова пък — виждах — в тях се е загнездила огромна тъга.
Роза беше в банята. Чувах я как драйфа в тоалетната чиния — мразя ги тия неща! — та станах да измия съдовете. Нямах веро, но все пак намерих под мивката стара прокъсана гъба и спечен розов сапун. Изтърках криво-ляво остатъците от кафе по чашите и се замислих над онова, което ми беше разказала Роза.
— От известно време сме закъсали в „Нощен приют“ — ми бе обяснила.
Бях се вслушал в съвета й да седна, макар и да не ми се вярваше, че онова, което ще ми разправи, е по-страшно от нещата, които смятах да й разкажа аз. И все пак бях благодарен, че мога да протакам още малко.
— За пари — допълни Роза. — Това не е нещо ново, още от самото начало парите все са кът, но напоследък съвсем загазихме.
— Има ли конкретна причина? — поинтересувах се аз.
— Просто внезапно стечение на неблагоприятни обстоятелства. Открай време се старая парите за „Нощен приют“ да са от частни източници — всички шушукат и одумват държавните средства, отпускани за проститутките, особено по време на избори. Миналата година обаче подочух, че не е изключено общината да ни отпусне някой и друг долар. Беше веднага след като в „Нюзуик“ излезе онази наистина прекрасна статия. Кандидатствах за парите и ги получих.
— Колко пари?
— Сто хиляди долара.
— Без майтап?
— Не са чак толкова много, както изглежда на пръв поглед, повярвай ми. С програмата ни за връщане на проститутките към нормален живот и всичко останало покриват разходите най-много за година. И то само защото плащахме символичен наем за сградата.
— Как го постигна?
— О, с малко чар, стига да го прилагаш правилно, можеш да постигнеш много.
Не ми беше трудно да й повярвам.
— Както вече ти обясних, открай време избягвам да взимам държавни пари, но този път направо ми ги тикнаха в ръцете и аз си рекох — защо пък не? Тъпото бе, че като всички останали, дето са на държавна ясла, станах ленива. Винаги съм успявала да си осигуря средства…
— С малко чар… — натъртих аз.
— Ами да! Спонсорираше ни кой ли не — частни лица и дори някои доста мощни фирми, например един-двама големи производители на презервативи, макар че невинаги искаха да се огласява. Но при всички положения винаги ме е бивало да намирам пари, въпреки че мразя ужасно да обикалям с протегната ръка. Бедно ти е въображението с какво трябва да се примиряваш, ако искаш да си издействаш някое и друго дарение. А уж градът ни е фрашкан с пари и го мъчи либерална гузна съвест!
— Мен ако питаш, всички са социалисти, стига някой друг да пуска парите.
— Да де, дай им с чужда пита помен да правят! Изпитала съм го на собствен гръб — кимна Роза. — Затова, след като получихме пари от общината, започнах да гледам през пръсти на събирането на дарения. Мислех си, че ако се наложи, пак ще пусна в действие чара. Но ето че се наложи много по-скоро, отколкото бях очаквала.
— Защо? Нещо се обърка ли?
— Всичко. Градският съвет плащаше субсидията на тримесечия, после, след второто тримесечие, решиха, че не им било по джоба. Опитахме се да ги съдим, но къде ти! Искът още не е разгледан. Делото е насрочено за ноември по-другата година.