— Бре, бре, бре! — завайках се аз.
— Откакто се занимавам с „Нощен приют“, винаги съм цепела косъма на две, заделяла съм нещичко за черни дни. За всеки случай, нали знаеш?
— Е?
— Ами парите направо се стопиха като сняг. А разходите си растат и растат. Да си рече човек, че проституират все повече момичета. А тъй като кметството и общината си правят оглушки, стане ли дума за социалните фондове, на вратата ни чукат нови и нови момичета. По едно време останахме без пукнат цент, направо се разкъсвахме. Пак тръгнах да търся пари по спонсори, но те най-неочаквано започнаха да увъртат. Достраша ги, взеха да ми дрънкат разни врели-некипели в стила на консерваторите. Или може би вече не съм така чаровна, както едно време.
— Няма такова нещо! — викнах аз.
Роза ме удостои с усмивчица.
— Накратко, осъмнахме без пари. Тази година в края на първото тримесечие „Нощен приют“ излезе за пръв път на червено. С близо двайсет хиляди долара. Хората винаги са се отнасяли добре с мен, удължавали са сроковете за връщане на заемите и са ми продавали стоките с отстъпка, но когато забавиш плащанията с месец-два, дори най-добродушните търговци си искат парите предварително. Не ги виня. После за капак хазяинът продаде сградата. Скъса се да се извинява, но и той си имал неприятности. А новият собственик не е от най-заклетите привърженици на каузата.
— Вдигна наема ли? — попитах аз.
— Близо петнайсет пъти.
— Моля? В този квартал?
— Ако се вярва на слуховете, Холивуд смятал да реставрира сградата. Май по случай двехилядната година. Нали знаеш, големите акули напоследък се домогват да сложат ръка на сделките с недвижими имоти. Та освен всички останали затруднения умът ми не го побираше как ще плащам увеличения наем. Не разполагахме с достатъчно пари и за да търсим ново място, където да се пренесем. Сякаш нямахме друг избор, освен да разтурим приюта. А аз за нищо на света няма да го направя!
Докато изричаше последните думи, върху лицето й се изписа ледена непреклонност. Тя присви очи и стисна зъби — личеше си, че дори при мисълта да закрие „Нощен приют“ я обзема пърлещ гняв. Роза въздъхна тежко и лицето й пак се поразведри. Тя продължи да мълчи и да разклаща кафето, сякаш набираше смелост да ми разкаже края. После заговори отново, без да откъсва очи от чашата.
— Не виждах изход. Момичетата си умираха от страх, че приютът ще изчезне, а да ти призная, аз също бях доста уплашена. Обикалях като обезумяла, впрегнах всичките си връзки, ходех при всеки познат и при дваж повече непознати да им искам пари. Но навсякъде ми показваха вратата. После… после се откри една възможност.
— Аха! — рекох аз.
— Предложи ми я едно от момичетата. Всъщност от бившите. Малко по-възрастна е, ала още е в занаята. Не я бях виждала от доста време, но явно се бе разчуло, че в приюта сме закъсали. Според мен жената ни мислеше само доброто, просто искаше да помогне. Всъщност сигурна съм в това. И ми предложи единствения начин, който знаеше. Предложението ми се стори твърде изгодно, за да не го приема.
— Звучи страхотно, няма що — отбелязах аз. — И какво направи, Роза?
— Ставаше дума за дрога — обясни тя.
Най-сетне вдигна очи от чашата.
— Господи!
— Сводникът на момичето се занимаваше и с наркотици с някаква нова синтетична дрога, разновидност на кокаина. С нея се друсали, общо взето, богати хора, тъй че и парите са добри.
— Ти да не си полудяла? — възкликнах аз.
— Бях полудяла. Просто не виждах изход. А не можех да допусна „Нощен приют“ да умре. Но още не си чул края!
— Господи! — повторих аз.
— Трябваше да пренеса куфар с такава дрога… от Тихуана. Трябваше само да го взема, да се върна с колата през границата и да го доставя на някого. Всъщност на момичето. Какво по-лесно!
— Освен може би квантовата механика — отбелязах аз. Роза го пропусна покрай ушите си. — Колко ти обещаха?
— Десет бона. За един ден работа. А в „Нощен приют“ щяхме да караме с тези пари два месеца, ако не и повече. Достатъчно, за да посъберем някой и друг долар и да си стъпим на краката. — Роза отново се поколеба и се взря в чашата, сякаш си гледаше на кафе. — Приех. Отидох с колата на юг и взех куфара. Не трябваше дори да давам пари. Момичето ми обясни, че са платили по електронен път.
— Да живее Интернет! — възкликнах аз.
— Беше фасулско да прибера куфара, но на връщане загазих. Не ми провървя и туйто! Точно след Сан Исидро спуках гърне. Намерих автомонтьор, но му трябваха два дни, за да отстрани повредата. Наложи се да пренощувам там.