— Но откъде си толкова сигурен? Нали твърдиш, че не са те видели на снимачната площадка във Васкес Рокс, когато… е, знаеш кога.
— Затова пък ме видя уродчето, макар че не ми се вярва именно то да е познало кой съм. А също и онези от охраната на входната врата, където спрях. Възможно е да са взели номера на колата. Като знаем какво правеха там, ще се учудя, ако не са го записали.
— Да де, но нали каза, че типовете, които са те пребили, са те причаквали у вас, когато си се прибрал? Не виждам как от „Усмихнатото хлапе“ са те издирили толкова бързо. За някакви си два часа? Или беше по-малко?
— Някъде там — отвърнах аз. — Не забравяй обаче, че няколко дни преди това обикалях и разпитвах. В седалището на киностудията в Бърбанк и в окръжния регистър. Знае ли човек как си бранят интересите? Щом Рипън стои зад фирмата, си имаме работа с много пари.
Роза поклати глава.
— Но дори всичко това да е така, как са направили връзката между теб и мен? И „Нощен приют“? Не съм споменавала на никого, че съм те помолила да потърсиш Шери и Сид. А ти?
— Аз също не съм казвал — съгласих се.
— Кой тогава е направил връзката? Разговаряли сме само онзи път в Калифорнийския университет.
— Да, но веднъж се отбих в „Нощен приют“ да взема снимките на Шери и Сид. Не е изключено някой да ме е следил. Особено пък ако в канцеларията на „Усмихнатото хлапе“ съм настъпил някого по мазола.
— Онзи ден си могъл да се отбиеш в приюта по най-различни причини. Например, за да видиш гаджето си. — При тези думи поруменях лекичко. Дори и да го забеляза, Роза прояви такт и не го направи на въпрос. — Или си се отбил да оставиш нещо, свързано с друг случай. Не виждам защо точно това ще смути някого дотолкова, че да опожари до основи сградата. Защо ще го прави?
— Може би, за да ти вземе страха. За всеки случай. Защото не е искал да рискува. Тези приятелчета явно не си поплюват.
— Нещо не се връзва — поклати пак глава Роза. — Не, връзката с моето фиаско с дрогата ми се вижда много по-логична. Направо се набива на очи. Докато връзката с теб е като изсмукана от пръстите. Каквито и чудовища да са онези в „Усмихнатото хлапе“.
Не знаех дали Роза наистина си вярва в онова, което казва, или просто предпочита да вярва в него. Не защото не искаше да стоварва вината върху мен, а защото ми се струваше, че ще понесе по-леко загубата на „Нощен приют“, ако успее някак да поеме сама отговорността за случилото се. Волю-неволю трябваше да призная, че в твърденията й има известна логика. Наистина бе постъпила ужасно тъпо, като се бе съгласила да пренесе дрогата. Но и аз бях готов да правя, да струвам, но да поема вината за всичко.
— А освен това и съм те наела — добави Роза.
— В какъв смисъл?
— Как в какъв? Наех те, помолих те, дори те изнудих да потърсиш Шери и Сид, след като те изчезнаха. Ти каза, че не ти се занимава повече с тази работа и тук има нещо гнило. И нямаше да се заемеш със случая, ако не бях настояла. Така че дори и да са подпалили приюта и да са те нападнали заради онова, което си видял да правят с Шери, вината пак е моя.
Роза наистина ме улесняваше. И когато нещата се обърнеха по този начин, винаги ми е било лесно да ги приема. Но този път ми беше кофти да го правя. И то с Роза.
— Мисля, че се съдиш твърде строго — рекох й. — И си прекалено снизходителна към мен. Аз обърках конците още в началото, когато взех парите на Джон Дългуча. И оплесках всичко, защото се заех с нещо, дето не е лъжица за моята уста. Заради мен дотук имаме най-малко три смърти.
— Наистина ли ще идеш довечера на срещата с Джак Рипън?
Бях избягвал да мисля за това, докато Роза не ме попита. Дума да няма, цялата тази работа ме плашеше, но и бях много ядосан. Именно гневът от всичко, което се бе случило във Васкес Рокс, от нападението в собствената ми къща ми беше вдъхнало безогледната дързост да ида в „Самиздат“ и да застана лице в лице с Рипън. Вбесих се още повече, докато гледах Роза в такова състояние: посърнала, смазана от угризения на съвестта.
— Нима си въобразяваш, че ще го надхитриш? — възкликна Роза.
Не искаше да ме обиди, но неверието в гласа й ме жегна. Не бях разглеждал нещата в такава светлина, а когато го направих, видях какво има предвид Роза.
— Изглежда малко вероятно, нали?
Тя явно долови обидата в гласа ми, защото започна да увърта.
— Не исках да кажа това.
— Не се притеснявай. Това си е голата истина.