— Не. Но… но нима наистина мислиш, че Джак Рипън ще се забърква в такава тъпотия? Срещала съм го веднъж.
— Виж ти!
— Не ми стана симпатичен — рече Роза.
— И защо така?
— Не ми беше симпатичен, но наистина ми направи страхотно впечатление. На пръв поглед прояви искрен интерес към „Нощен приют“, когато му разказах за него — беше на някакво голямо мероприятие на щатската организация на Демократическата партия — и спомена, че щял да направи дарение. Но когато отидох да видя дали ще получа парите, един от неговите хора ме направи за пет стотинки, затова не ми е симпатичен. Ала наистина може да ти грабне ума.
— Въпросът е: какво друго може да ти грабне?
— Просто не си представям тъкмо Рипън да се занимава с убийства, с порнография и филми, в които актьорите наистина биват убивани. Звучи ми… тъпо.
— И аз си помислих същото — отбелязах. — Но защо тогава се съгласи да се срещнем довечера? И защо се е сдушил с този негодник Олдъс?
— Не знам — отвърна Роза. — Но не ми се струва много умно да се срещаш сам с него.
— „Не ми се струва много умно“ е тайното ми индианско име. Една четвърт съм чист хекави. — Тя обаче не разбра шегата, личеше, че не гледа кабелна телевизия. — Пък и си имам ангел пазител.
— В какъв смисъл?
— В смисъл, че си имам човека, изнесъл онези задници, които ми се нахвърлиха.
— Това по килима наистина ли е кръв? — поинтересува се Роза и се извърна да погледне към хола. Кимнах и тя потрепери. — И не знаеш кой те е спасил?
— Нямам никаква представа — отговорих й аз. — Не знам и защо го е направил.
— Странно, много странно. Просто не виждам смисъл.
— Точно за това трябва да се срещна с Рипън — казах аз. — Длъжен съм ако не друго, то поне да се опитам да разбера какво знае. Инак как ще заспивам спокоен в собственото си легло?
Роза кимна и опря брадичка върху преплетените си пръсти. Известно време и двамата мълчахме и слушахме как капе чешмата: кап-кап-кап.
— Ще дойда с теб — отсече Роза след малко.
— Моля?
— И аз ще дойда довечера на срещата с Рипън.
— И дума да не става.
— Не ме интересува. Идвам и толкоз!
— Имаш си други проблеми.
— Накъде биеш? — попита тя.
— Трябва да се свържеш с ченгетата.
— Ами дрогата…
— Не е нужно да им разказваш за нея — рекох аз. — Но те те издирват. И то, защото се тревожат за теб, а не защото те подозират. Най-малкото Сид Тайтелбаум. Ако не се явиш, току-виж се усъмнили. И ще стане мътна и кървава.
— Но какво ще им кажа?
— Когато човек лъже, гледа да се придържа възможно най-много до истината — изрекох аз. Роза изсумтя. — Действа безотказно, честен кръст. Попитат ли те къде си била, ще кажеш — извън града. Продължат ли да задават въпроси, обясняваш, че си била по лична работа. Не те подозират в нищо и надали ще те притискат. А ако настояват, измисли нещо простичко. Нещо, което няма как да проверят. Например че ти се е искало да се махнеш оттук, да си проветриш главата, да си починеш. Нещо в стил „Калифорния“.
Тя се позамисли и след малко кимна.
— Ходила ли си там? В „Нощен приют“ де — попитах аз.
Роза прокара ръце по гърдите си и настръхна. Кимна и потрепери.
— Минах оттам с колата. Видях развалините. Говорих с две от момичетата, като внимавах да не ни забележат. Колкото да се уверя, че всички са здрави и невредими.
— По дяволите! Значи ченгетата знаят, че си се върнала.
Роза поклати глава.
— Предупредих момичетата да не споменават, че са ме виждали. Ченгетата надали са ме надушили.
— А, не бъди толкова сигурна — въздъхнах аз. — По-добре още сега се обади на Сид. Онези от отдел „Умишлени палежи“ вероятно също ще искат да си поприказват с теб. — Тя кимна отново. — Споменах му, че работя за теб. Чу ли, да знаеш!
— Добре.
— Ако те пита нещо, кажи му истината. Че си ме помолила да издиря изчезналите момичета. Но не споменавай и дума за другото. Особено пък за Рипън.
— Знам, Марти. Не съм толкова загубена.
— Не съм казвал, че си загубена. Но си разстроена. Точно в такова състояние говорим без да се замисляме. Нямам представа какво става, но още не съм готов да съобщя на ченгетата. Дори на Сид. Ако не друго, първо трябва да поговоря с Рипън.
— Ами Шери? — прошепна Роза.
— Какво Шери?