— Дали… дали да не кажем на някого? Какво са й направили? На ченгетата? На някой друг? Какво ще правим?
Поех си дълбоко въздух и го издишах бавно.
— Ще си мълчим. Поне на първо време.
— Според мен не е редно.
— И според мен.
— Тази работа не ми харесва.
— Знам.
Роза ме погледна право в очите — изведнъж застана нащрек, изглеждаше ядосана.
— И довечера идвам с теб при Рипън.
Издържах възможно най-дълго на погледа й.
— Ще видим — рекох накрая.
Роза се обади по телефона на Сид, който се израдвал много и й казал да идела при ченгетата, за да дадяла показания за пожара. Чух я как му дава своята съкратена версия на случилото се. Говореше с лекота, уверено, нито веднъж не се запъна. Поне на мен разказът й ми прозвуча повече от убедително. После ме помоли да я придружа до участъка, но колкото и да ми се искаше да ида с нея, да я подкрепям и да я държа за ръката, казах, че не е много разумно да го правим. Роза кимна, макар и да изглеждаше малко разочарована. Колкото и извратено да звучи, от това ми поолекна.
Разбрахме се да се срещнем по-късно същия ден. Роза си беше наумила да се види с Рипън и макар аз да не знаех дали искам да я водя с мен, бях повече от щастлив, че се отваря случай да прекарам още малко време с нея. Това отчасти се дължеше на загриженост — само това оставаше, Роза да се превърне в поредния труп, който да ми тежи на съвестта — но в значително по-голяма степен се обясняваше с безспорния начин, по който тя от обект на бляновете и фантазиите ми се превръщаше в субект на обич. Ако „Нощен приют“ беше опожарен заради онова, което съм видял, исках да държа Роза възможно най-близо до себе си. И дори още по-близо.
След като тя си тръгна, легнах да подремна. Най-малкото да се опитам. По едно време съм се унесъл, но бях прекалено изнервен, за да заспя дълбоко. Косата ми настръхваше и при най-малкото поскърцване в къщата, при шума на всяка минаваща по улицата кола. Имах чувството, че непрекъснато трябва да съм нащрек, за да не бъда изненадан от някой нападател. След час, час и нещо се отказах от опитите да спя.
Реших да поразтребя в хола. Като теглим чертата, не беше чак толкова разхвърляно, ако не се брои кръвта. Гледах да не стъпвам върху нея — върнах книгите по лавиците, извадих счупените стъкла от рамката на картината, лъснах стария „Златен глобус“. Накрая вече нямах какво да правя. Скрих кръвта по канапето, като обърнах възглавницата откъм опакото. Отдолу дори намерих петдесет цента. Виж, с килима нямаше управия. Опитах се да изтъркам с мокър парцал кръвта, но тя само се размаза още повече. Намерих в сервизното помещение някакъв препарат за лекета, той обаче само смени цвета на петното. Накрая грабнах старото килимче от спалнята и го метнах върху кръвта. Не вървеше с килима и стените, но карай, нали скри петното! Пък и не чаках посещение от списание „Красив дом“.
Едва ли бе най-уместното да го правя, ала онази малка стара бутилчица бира в хладилника ме зовеше като песента на сирена. Ако не се броят онези гадости в „Самиздат“, още от сутринта не бях слагал и залък в уста и усетих, че съм гладен. Извадих от шкафчето пакетче солети за мезе към бирата. Намерих в хладилника дори шоколадова вафла — за десерт. Ей на това му се вика живот.
После тръгнах да обикалям из къщата — обмислях положението и се опитвах да не мисля за Роза. Много ми се иска да ви кажа, че съм получил прозрение или поне че ме е осенила блестяща идея. Но трийсетте минути кръжене и притеснения не се увенчаха с нищо друго, освен с това, че се почувствах малко по-уморен и много по-объркан. Единственото решение, което взех, бе да звънна на Дъг Хюс във „Варайъти“ и да видя какво е открил — ако изобщо беше открил нещо — за сделката с „Рипън Ентъртейнмънт“.
Обадих му се в редакцията, но него го нямаше. Оставих съобщение и ето че след десетина минути той ме потърси.
— Ти какво, пак се връщаш във висшето общество ли? — рече ми той вместо поздрав.
— Не те разбирам — отвърнах му.
— Обядвал си в „Самиздат“ с Джак Рипън? И си мълчиш, а Марти? А уж се разбрахме да ме държиш в течение.
— Божичко! В този град нищо не остава скрито-покрито, разчува се за броени часове! Откъде разбра?
— И още питаш, Марти! В работно време имаме нещо като дежурен в „Самиздат“. „Рипортър“ също. А „Ентъртейнмънт Тунайт“ държат изключителните права върху охранителните камери. Я кажи сега, Изкормвача наистина ли смята да прави нова версия на „Солникови и Пиперкови“?