— Не искаш ли да влезеш? — подканих я, когато продължи да стои като вкаменена.
Роза ме погледна и се разплака.
— Недей! — рекох й. — Стига си плакала.
Гърдите й се вдигаха и се снишаваха, сълзите се стичаха по страните й, но ако не се брои това, че от време на време подсмърчаше, тя плачеше беззвучно. Погледнах над рамото й към улицата. Комшиите отсреща бяха ходили на пазар и разтоварваха от колата покупките. Спряха и ни зяпнаха.
— Хайде — рекох на Роза и я хванах за лакътя. — Влез.
Тя не се съпротивляваше, докато я вкарвах през вратата. Вече вътре се свлече в обятията ми и съвсем рухна.
Прегърна ме през кръста, вкопчи се в смъртна хватка в мен и пъхна обляно в сълзи лице под мишницата ми (изведнъж ни в клин, ни в ръкав се притесних, че сутринта не съм си сложил дезодорант). Сега вече хлипаше неудържимо. Стиснах зъби, защото от натиска ребрата ме боляха, но и през ум не ми е минавало да отблъсна Роза. От една страна, бях много изненадан, от друга обаче, ми бе приятно, че Роза ме прегръща така. Не защото се радвах, задето е нещастна, а защото е дошла при мен, когато е в това състояние.
— Извинявай — простена тя.
Понечи да се дръпне, но аз не я пуснах. Върху ръкава ми полепнаха сополите й. Ако бях фетишист, щях да си ги запазя за спомен.
— Нищо ми няма — рече Роза и се дръпна малко по-силно. Този път я пуснах. — Божичко, наистина съжалявам.
— Не се притеснявай. Какво се е случило?
Тя извади от джоба си хартиена кърпичка, изсекна се шумно и пак я пъхна в джоба. Избърса очите си в ръкава на ризата.
— Ами… какво ли не! Идвам от „Нощен приют“. Господи, Марти, ужасно е. Камък върху камък не е останал.
Мина покрай мен, влезе в хола и седна на канапето. Придърпах стола при бюрото и се настаних точно срещу Роза.
— Има и жертви, Марти.
— Моля? — ахнах аз. — Кой? Сид ми каза, че никой не е пострадал.
— Едно от момичетата. Лиза. Не са я намерили веднага, понеже е била в сутерена. На пожарникарите им е забранено да слизат там. Загинала е, когато част от покрива е рухнал върху нея.
Роза отново захлипа.
— Моите съболезнования — казах аз.
Чувствах се пълен кретен.
— Почти не я познавах. Не се заседяваше дълго при нас. Но това не е важно. Аз такова… Струва ми се, че съм виновна аз. Сякаш съм окървавила ръцете си.
— Не говори глупости.
— Защо. Кое е глупост? Ами ако пожарът е избухнал заради дрогата? Не съм ли виновна аз? Все едно съм убила клетото дете. Беше само на петнайсет години! Какво ще правя сега?
Тя пак се разплака. За самата себе си. Заради вината и страха, че тя ще я преследва до гроб.
— Не бива да мислиш по този начин! — казах аз. — Първо, още дори не знаем дали наистина съществува връзка между пожара и наркотиците. Тя би могла да бъде поредният труп, който тежи на моята съвест. — При тези думи Роза вдигна очи и ме погледна. — Но дори и да има такава връзка, това не значи, че си виновна ти. Не можеш да поемаш отговорността за постъпките на другите.
— Да де, но постъпките са мои — настоя тя.
— Друг път! Не ти си подпалила пожара. Виновен е кретенът, който го е сторил.
— Но…
— Никакви „но“. Почнеш ли да се вторачваш във всяко действие от причинно-следствената верига, ще излезе, че всеки е виновен, за всичко. Ако момичето не е било проститутка, е нямало да се намира в „Нощен приют“. Ако баща му не е бил отрепка, тя вероятно е нямало да стане проститутка. Ако сградата е била построена по-добре, подът е нямало да поддаде. И така нататък.
— От това не ми олеква — възрази Роза.
Но беше спряла да плаче.
— А полицията? — поинтересувах се аз.
Тя поклати глава.
— Наистина бяха много мили. Дори не ме попитаха къде съм била.
— Браво на тях. Това и очаквах.
— Видях и Сид. Държа се прекрасно. Чувствах се ужасно, защото знаех, че го лъжа в очите. Или че не му казвам цялата истина, все тая.
— Да, това чувство ми е познато.
— Много ти е ядосан — рече Роза и разшири очи. — Не иска да те вижда. Е, малко се поуспокои, когато му обясних, че наистина работиш за мен, но ми каза, че ако имам капчица здрав разум, ще стоя по-далечко от теб. Дали да не поговориш с него?