— Не, защо? — възразих аз. — Дори е мило. — При нас дойде сервитьорката, която отново напълни чашите с кафе. — Значи излиза, че си била зубър.
Роза кимна и прокара длан през косата си. Взрях се в нея, но не видях и помен от кльощавото недодялано момиченце.
— Да. Макар че в гимназията не бях от най-изявените. Все не ми достигаше нещо. Баща ми беше преподавател по социология в Чикагския университет.
— Там ли си израсла?
— Ъхъ. Там наистина съществуват традиции за активни, насочени към живота изследвания, заложени още по времето на Робърт Парк, нали го знаеш?
Направих физиономия и свих рамене.
— Както и да е. Вероятно оттам съм наследила това желание да върша добро. Татко почина още докато следвах, но според мен, ако беше жив, щеше да одобри работата ми в „Нощен приют“.
— А защо да не я одобри? Онова, което правиш, е блестящо. Колцина ще се нагърбят с подобно нещо?
— Много мило от твоя страна — отбеляза Роза, — но ще се изненадаш колко малко са желаещите. За някои това е като да работиш с прокажени. Като с хора, които ще ти лепнат заразата, все едно е грип. Или СПИН.
— Както е казал мъдрецът: „Доста негодници се навъдиха“.
— Амин — рече Роза и вдигна мини наздравица с чашата кафе.
Усетих, че пак мисли за пожара, и се опитах да сменя темата.
— Не мога да си представя аз да защитя докторска степен — подхванах. Роза направо прихна. — Защо се смееш? — попитах я.
— Докторска степен не се защитава, а се изтърпява. И всъщност не е свързана чак толкова с умствените способности, както си мислят повечето хора. А по-скоро с упоритостта. Ако се навърташ достатъчно дълго в университета и на научния ръководител му втръсне да гледа тъпата ти физиономия и да ти чете глупостите, ти присъжда докторска степен колкото да се отърве от теб.
— Както го описваш, прилича много на „Оскар“-ите — отбелязах аз.
И двамата се засмяхме.
— Сигурно си е било страхотно да прекараш детството си в Холивуд — каза Роза, като натърти задъхано на „страхотно“ и ме прикова с Онзи Поглед.
Онзи Поглед е познат на всички що-годе известни актьори! Той съчетава завист с благоговение, подправени с щипка презрение — защото в края на краищата си от „шоубизнеса“ — и се появява върху лицата на всички простосмъртни, които си представят Индустрията такава, каквато тя твърди, че е, а не такава, каквато е. Онзи Поглед е плод на седемдесет години приказки и таблоидни небивалици — още от Арбъкъл Дебеланкото — за щурия живот вътре във „фабриката за мечти“. Истината не е важна, тя не може да бъде втълпена на хората отвън. Точно както при множеството, отказващо да повярва, че във франкмасоните няма нищо сатанинско и те не са нищо повече от досадни дъртаци, които се разхождат със странни шапки и се ръкуват по много смешен начин, цял легион са убедените, че животът в Холивуд е безкраен низ от минети, кабриолети и скъпа-прескъпа дрога.
А кой съм аз, за да разсейвам мъглата?
— Понякога наистина си беше страхотно — казах.
Невинаги ми се мисли за едно време. Мисля за него непрекъснато, но невинаги ми е приятно.
— Така ли? — рече Роза.
С Онзи Глас.
Облегнах се и за миг се замислих. Спомените ме връхлетяха като специалитет на „Самиздат“ и аз си дадох сметка, че някои от дните по онова време наистина са били безкраен низ от минети, кабриолети и кокаин. Сигурно съм се усмихнал.
— Какво? — попита Роза.
— Живеехме някакъв сюрреалистичен живот — обясних й. — В смисъл че в много отношения мечтите ти се превръщаха в реалност. Но има неща, които трябва да си останат мечта. И не е хубаво, когато тя се сбъдне и я изживяваш… В един момент изтъпяваш — всичко се обезсмисля. Ако зависеше от мен, днес предпочитам да съм си бил зубър и да съм защитил докторска степен. Или поне да съм имал възможност да следвам.
— Я не се занасяй!
— Не твърдя, че съм го предпочитал навремето. Забавлявах се до припадък. Говоря ти за сега. Именно сега имам предимството да преценявам трезво докъде съм стигнал. Нали това ме попита — как съм стигнал дотук?
— Да, да — потвърди Роза.
Онзи Глас вече беше история.
— Най-важното е това: в някои отношения не знам дали детството — или ранната ми младост — са чак толкова различни от детството и младостта на някои от твоите момичета. — Роза вдигна рязко глава. Виждах как — аха! — и ще ме укори. — Чакай, чакай, чакай! Далеч съм от мисълта да се изкарвам жертва. Прекалено елементарно е. Но това не значи, че не са ме използвали.