— Още не разбирам…
— Но знаеш ли кое беше най-лошото? Кое и досега ме мъчи?
Въпросът беше риторичен, но аз зачаках отговор. Получих го под формата на прошепнато „Какво?“.
— Най-лошото беше, че това бе връхната точка.
— Връхна точка на какво?
— На живота ми, Роза. Точно така. Апогеят на моя живот. Получих всичко, за което можех да мечтая, когато бях на шестнайсет години. И го разбрах още щом то започна да се разпада, когато „Солникови и Пиперкови“ престанаха да са хит. Най-неочаквано момичетата започнаха да увъртат и да не откликват с такава готовност, а хапчетата станаха с пари. Минувачите по улицата вече не се втурваха към мен да ме питат дали е достатъчно топло. Сочеха ме с пръст, шушукаха си нещо и клатеха тъжно глави. „А, той ли бил! Как му беше името?“. Направо ги чувах. И се чувствах така, както вероятно се чувстват и твоите момичета. Чувствах се като прецъфтяла проститутка, която не може да се надява на нищо, освен на увиснали като стари пазарски чанти гърди и спомени за мечти, които никога няма да се сбъднат. Изгорях още преди да съм навършил годините, когато по закон мога да гласувам или да си поръчам едно питие. И се превърнах в поредната от безкрайния низ залязващи холивудски звезди. Така стигнах дотук.
Роза ме погледна — бе неописуемо тъжна. Бях я виждал да гледа по същия начин и някои от своите момичета. Не ми стана особено приятно, но съзнавах, че съм си го изпросил със своя разказ.
— Съжалявам — рече ми тя.
И изглеждаше искрена.
— Но дали съм огорчен? — попитах аз.
Роза застана нащрек, ала после, когато й се усмихнах, се поотпусна отново и грейна заедно с мен.
— Е, да вървим при Изкормвача — подканих аз. — Нося в себе си озлобление, трупало се двайсет и пет години. Защо да не си го изкарам на този тарикат?
Роза ме хвана за ръката и излязохме от ресторанта.
Ако сте били в отпуска или сте пътували, или по някаква друга причина ви се е налагало да отседнете в евтин мотел — от онези, които сякаш са извадени от калъп, с телевизионни приемници, занитени към масата, и картини с размазани цветя над леглото, и омаслявен стар телефонен указател в чекмеджето на нощното шкафче, който в крайна сметка започвате да четете, защото по телевизията пак не дават нищо и какво друго да правите, няма да седнете да зяпате размазаните цветя, я — та ако сте отсядали в такъв мотел, знаете, че на рецепцията като че ли работи един и същи човек, задължително с развалени зъби. Да си речеш, че заводът, бълващ еднаквите мотели, произвежда по калъп и по един такъв администратор — в комплект с всички трийсет произведени стаи.
Е, същото е и на пропуска на снимачните павилиони.
И аз не знам как става така, но откакто съм започнал да влизам в снимачни павилиони — а го правя вече, кажи-речи, трийсет години — на будката при входа пази сякаш един и същ старец, независимо коя е студията и в коя част на града се намира. Остава му към една година до пенсиониране, той има вид на болник, който всеки момент ще умре от рак, облечен е в униформа, която никога не му е по мярка, и носи олющена значка с името. Шапката му винаги е нахлупена прекалено ниско, чак до ушите, от които стърчат косми, и дядката задължително я вдига, когато говори с теб, при което лъсва голото му теме, увенчано с няколко проскубани кичура бяла коса, които обаче винаги са поръсени с пърхот.
Откъде ги изнамират тия старчоци? Снимачните павилиони не са чак толкова много. Да не би някъде да има семейство с десет еднояйчни близнаци? И защо пазачите винаги са стари? Защо студиите не вземат колкото за разнообразие някой по-млад пазач? Или пък през 1914 година продуцентът Карл Лемли е замразил за някой свой пищен филм клетите братя близнаци, така че те да бдят вечно над подстъпите към киноцарството?
И защо — кажете ми, моля ви се — защо всички те се казват Пийт?
— Добър вечер, Пийт — рекох, след като спрях при входа.
Дори не си направих труда да погледна името върху значката.
— Здрасти — отвърна той. Винаги казват това. — С какво мога да ви помогна?
— Тук съм за среща с господин Рипън. Марти Бърнс.
— Трябва да проверя — рече Пийт и се върна в будката.
Сякаш не го е знаел и не е могъл да вземе със себе си тефтера. И сякаш съм наминал колкото да го поздравя. Старецът запрелиства някакви бумаги, като от време на време спираше, за да отпие табиетлийски от кафето в пластмасова чашка на закусвалня „Уинчел Донът“. Да си речеш, че прехвърля документите по разследването „Уотъргейт“ в националния архив. Накрая дядката пак отпи от кафето и се върна при нас, тътрузейки крака.