— Какво има? — попитах, след като отидох при нея.
— Това. Почти сигурна съм, че е портрет на Хенри Джеймс.
Сетих се, че в „Таймс“ съм чел нещо за продукцията. Наистина беше на Рипън, който я наричаше „алтернативен исторически уестърн“. Някаква изсмукана от пръстите история, където Хенри Джеймс става президент на Съединените щати и обявява война на руснаците, които са се заселили в Калифорния и имат претенции за нея. Във вестника май се споменаваше, че режисьор е Робърт Таун. Помнех го, защото ми се видя изключително тъпо — само „Усмихнатото хлапе“ би се заело да снима подобна боза — но в „Таймс“ се скъсваха да превъзнасят сценария (виж ти, виж ти!).
Тъкмо бях отишъл при камерите, за да ги пипна, когато чухме още един трясък. Май идваше откъм съседния декор. Ние с Роза се спогледахме, аз отново извиках „ехо“, но и този път не ми отговори никой. Роза застана до мен и се вкопчи в ръката ми. Тръгнахме заедно през тъмната част на павилиона към осветения от прожектори последен декор. Препънах се в шнура, опънат от осветителите, и добре че Роза ме хвана, инак щях да падна. Излязохме откъм завесата зад декор на градска черква — скромна островърха постройка с десетина реда пейки и олтар, украсен с голямо разпятие.
При амвона стоеше друг мъж в костюм на чудовище, вторачен в огромния Исус върху кръста. Не помнех да съм чел в уестърна на Рипън да има елементи на филм на ужасите, но подобни тъпотии напълно се вписваха в стила на „Усмихнатото хлапе“.
— Извинявайте — рекох аз и се прокашлях. — Търсим Джак Рипън.
Дочул гласа ми, актьорът се обърна. Не беше толкова голям, както онова приятелче, което бяхме срещнали отвън. Всъщност костюмът не беше мъжки — имаше гърди, пък били те и чудовищни, макар че костюмът си беше доста тежичък и реших, че човекът в него определено трябва да е мъж, за да го издържи. Като специални ефекти бе дори още по-внушителен, отколкото костюма на онзи тип с цигарата. На ръст чудовището бе горе-долу колкото мен, беше широкоплещесто като защитниците в отборите по американски футбол, с пръстена на цвят кожа, наподобяваща спечена кал. Беше на ивички, които се движеха независимо една от друга, досущ люспи, и които образуваха нещо като ризница или броня. В кръста съществото бе съвсем тясно и имаше къси, но мускулести крака с изпъкнали капачки на коленете. Огромните му стъпала бяха широки, плоски, с три пръста, а ръцете му бяха дълги и тънки, със страховити нокти.
Маската обаче си беше истински шедьовър. Едрото чело и плешивото теме бяха кокалести и избраздени с дебели червени жили. С изпъкналите си очи, огромните уши и липсата на нос чудовището сякаш имаше за глава череп на мъртвец, впечатление, засилвано от едрите жълти зъби, подаващи се изпод червените бърни. Съществото нямаше брадичка, а долната му челюст бе съчленена към главата по същия начин, както при алигаторите. Един бог знае колко часове е отнело да прикачат всички тези джунджурии, но окончателният резултат бе наистина изумителен. Казах си, че този път може би ще се престраша и ще отида да гледам филма, щом го пуснат по кината.
— Наистина невероятно! — рече Роза, сякаш разчела мислите ми. — Но сигурно умираш от жега.
Точно в този миг то ни връхлетя.
Ей така, ни в клин, ни в ръкав. Движеше се с невиждана бързина. Не забелязах нищо друго, освен как се стрелна и се завтече по пътеката между пейките към нас, надавайки оглушителен писък. Въпреки огромната скорост, с която препускаше, първа до мен достигна вонята: тежка и гнусна, съвсем животинска, на лайна и пот. Смрадта на стопански двор, на зоологическа градина и циркова менажерия.
После страшилището ме удари.
В един миг стоях до Роза, в следващия вече се приземих по задник едва ли не в другия край на декора. Фраснах си главата о голия циментов под, от което ми излязоха свитки. Останах без въздух, ребрата, които и бездруго ме боляха, ме наказаха жестоко, когато се опитах да си поема дълбоко дъх. Вдигнах глава и усетих как във врата ме пронизва остра болка. Роза не се беше помръднала: стоеше като попарена и ме гледаше зяпнала от изумление, с широко отворени очи. Забелязах как отклонява бързо поглед нагоре, пак долових животинската миризма, после отхвръкнах назад и съборих пейките, които западаха като плочки на домино.
Да ви призная, нямах нищо против да си лежа в несретата си, но чух уплашения писък на Роза. Успях криво-ляво да застана на четири крака и да видя как чудовището — сега вече го възприемах само и единствено като чудовище, без сянка на съмнение — хваща Роза за врата, вдига я и започва да я разглежда. Тя изпищя, насмалко и да повърне, и изрита с все сила страшилището по гърдата. То отвърна, като заби ноктите на свободната си ръка в лицето й и го раздра. От тъничките тъмни ивици веднага рукна кръв, превърнала прелестните черти на Роза в обагрена в червено мрежа. Съществото докосна с окървавена лапа устните си, после плахо прокара нокът по врата на Роза. Пак бликна кръв, но слава богу, както личеше, не бе засегната сънната артерия.