Докато вървях към дежурния, хвърлих през рамо един поглед към този самоназначил се портиер. Той продължаваше да кръжи бавно. Когато сержантът ме погледна, вдигнах вежда и показах с палец вратата, но ченгето само вдигна рамене.
— Да — кимна мъжът, — викаме му Черния дребосък. Явно се надява, че все някога ще се превърне в масло. Но както е тръгнало, по-вероятно ще стане на кайма.
— Какво си мърмори? — поинтересувах се аз.
— Знам ли! Мрънка си нещо за пантери в мрака и за адския театър на сенките. Дрънканици! Мъкне се всеки божи ден, но е безобиден. С какво мога да ви помогна?
— Търся лейтенант Тайтелбаум.
— Сид Чифутина ли? Да, май е тук. Знаете ли къде е кабинетът му?
Кимнах. Сержантът ми връчи временен пропуск и посочи стълбището. Качих се на третия етаж, където се помещаваше нравствената полиция, и усетих, че не ми стига въздух. Пак се ослушвах и не правех гимнастика — за кой ли път се зарекох да взема мерки. И то без да отлагам.
На практика целият трети етаж на сградата беше запазен за нравствената полиция. В просторното помещение имаше двайсетина-трийсет подредени в редички сиви метални бюра, на които детективите провеждаха разпити, пиеха кафе и четяха вестници. В помещението на несекващ поток влизаха и излизаха униформи, които извеждаха и доставяха заподозрени, разменяха си с детективите цветисти обиди и мръсотии и озаптяваха бандюгите.
Тръгнах по дългата пътека между бюрата към отделените със стъкло кабинети в дъното на помещението, като подминавах проститутките, джебчиите и наркоманите. Кимнах на едно-две ченгета, с които се познавах бегло и които не бях виждал от сума ти време.
Вратата от матово стъкло, върху което с олющени букви бяха изписани имената на Тайтелбаум и Стражински, беше открехната. Надзърнах вътре и видях Сид, който се беше сгърбил над бюрото и ту отхапваше от мазния сандвич с риба тон, ту попълваше квадратчетата на кръстословицата в „Лос Анджелис Таймс“. Почуках, влязох и оповестих присъствието си.
— Подочух, че ти трябвала помощ за седемнайсет водоравно — рекох му.
Тайтелбаум вдигна поглед и се облегна на въртящия се стол. Облиза майонезата, полепнала по долната му устна.
— Правилно си чул — потвърди той. — Частно ченге с три букви. Сещаш ли се?
Понечих да се засмея, но Тайтелбаум продължи да ме зяпа с изопнато лице. Висок и слаб е, с гъста черна коса, къдрава като на овца. Семитският нос и рунтавите вежди му стоят върху лицето досущ долнопробна маска от евтин магазин, а покрай увисналите клепачи човек остава с впечатлението, че е дрогиран. Знаех, че не един и двама задържани се хващат на въдицата и покрай външния вид на Тайтелбаум решават, че е някой мухльо, колкото след това да пропеят на бърза ръка по време на безмилостните му разпити.
— Как си, Сидни? — попитах аз, след като се ръкувахме.
— Като патица на витрина в Китайския квартал. Божичко, кой вятър те е довял в това кътче на подземния свят?
— Мисля си дали да не стана полицай, ще бъда от най-добрите. Иска ми се да пазя хората и да им служа.
— Дрън-дрън, точно колкото аз искам да ти го начукам в тъпия задник. Какво ново-старо, Марти, бизнесът върви ли?
Пльоснах се на твърдия дървен стол пред бюрото на Тайтелбаум. Взех вестника, плъзнах поглед по главоблъсканицата и пак го метнах: акростих. Ченгето отново задъвка лоясалия сандвич.
— Ама че съм загубен! — чу се откъм вратата. — Мислех си, че съм настъпил кучешко лайно, пък то каква била работата — вонята се разнасяла от собствения ми кабинет.
В тясното като кутийка помещение влезе колегата на Тайтелбаум — Питър Стражински, който си стискаше носа. Беше нисък и дебел, с мазна оредяваща коса и лъснат костюм с демодирана кройка. Разхождаше се с авиаторски очила със стъкла в кехлибарен цвят и дебели златни ланци на врата и китката. Навремето, когато го видях за пръв път, реших, че този псевдовид на сводник е част от прикритието му, но за нищо време установих, че Стражински просто си е лайнар.
Преди няколко години здравата се счепкахме — обвиних го, че изнудва непълнолетните проститутки да му правят минети. Всички, включително и Тайтелбаум, знаеха, че това си е самата истина, но на никого не му стискаше да наруши полицейския кодекс на мълчанието. Моята свидетелка — петнайсетгодишно девойче, умря от свръхдоза още преди да я разпитат и Стражински се измъкна сух от водата. Но и двамата помнехме прекрасно случката.