Спряхме в края на пътя, образуващ малък кръг пред парадния вход. На дъсчената веранда пазеха още двама часови. Шофьорът слезе и отвори вратата откъм моята страна, а мъжът, който бе пътувал с нас на задната седалка, помогна на Роза да слезе от другата страна. Човекът със сабята вече бе изскочил от автомобила и оглеждаше мрака. Както винаги, и сега държеше ръка върху дръжката на оръжието.
— Хубава къщурка, а? — рекох аз на Роза.
Тя кимна — изглеждаше не по-малко уплашена от мен. Искаше ми се да й кажа нещо, с което да я успокоя, но не се сещах какво.
Един от пазвантите на верандата отвори входната врата — тя не беше заключена — после, без да си разменя и думица с другите, отново застана на пост. Отведоха ни с Роза в къщата и ни сложиха да седнем на дървени столове без облегалки точно до вратата. Човекът със сабята остана да ни прави компания, докато мъжете в черно се отдалечиха по коридора. Стените бяха голи, по нищо не личеше, че къщата е обитавана. Дори широкото стълбище в дъното на вестибюла сякаш водеше към студения мрак.
— Какво ще кажеш? — прошепна ми Роза.
Хвърлих един поглед към мъжа със сабята, но той беше статуя.
— И аз не знам какво да кажа — отвърнах аз. — Как си?
— Боли — рече Роза. Докосна раните по лицето си. Изглеждаше ужасно с разкъсаните дрехи и спечената кръв. Но поне кръвта бе спряла да тече. — Боли, и то много. Имам чувството, че съм се боксирала десет рунда с О. Джей Симпсън. Толкова зле ли изглеждам?
Понечих да я излъжа, но лицето ми изпревари ума и й отговори. От немай-къде кимнах тъжно.
— Така си и знаех — каза Роза.
Седяхме, без да продумваме, още около минута — Роза прокарваше пръсти по лицето си, а аз опипвах с език челюстта си там, където ми беше паднал зъбът. Боляха ме и ребрата — не че някой се интересуваше от това.
— Какво искаха да кажат с това „женски бяс“? — попита най-неочаквано Роза.
— А? — рекох, макар че я бях чул.
— Питам те за ямамба. За женския бяс, както се изрази мъжът.
Престорих се на непукист.
— Предполагам, че е нескопосан превод на някакъв японски израз. От типа на „адска кучка“ или „путка на колела“. Ще прощаваш!
— Възможно е — съгласи се Роза и кимна сякаш на себе си. — Така ли мислиш?
Поех си дълбоко въздух.
— Не — отвърнах и въздъхнах.
— Аз също — каза Роза. Сетне погледна мъжа със сабята. — Той го обезглави.
Онзи продължаваше да не ни обръща внимание. Нямах представа дали ни разбира.
— Да, обезглави го — потвърдих аз. — Без всякакво съмнение.
— Не е ли странно, че го обсъждаме толкова спокойно?
— Наистина съм смаян — кимнах аз.
Известно време мълчахме.
— Марти — пак подхвана Роза, но я прекъсна един от мъжете в черно, който дойде при нас.
Беше шофьорът. Махна ни да станем, наложи се да помогна на Роза да се изправи на крака.
— Трябва да я прегледа лекар — казах аз, но човекът само вдигна ръка. — Лекар. Разбирате ли?
— Имаме грижата. А сега идвайте — махна той повторно.
Не виждах да разполагаме с някакъв избор. Роза като че ли се поокопити, след като се изправи. Тръгна след мъжа в черно, зад мен пък вървеше онзи със сабята. Шофьорът щракна ключа на една лампа и ни поведе по стълбището към коридора на втория етаж — подминахме няколко затворени врати и излязохме при друго по-стръмно стълбище, което не беше толкова пищно и водеше към третия етаж.
На третия етаж поне се усещаше дъхът на живот, какъвто липсваше на първите два етажа на къщата. Коридорът беше украсен с големи японски щампи в ярки цветове и дръзки мазки на четката. Само им хвърлих едно око, докато вървяхме, но на всички тях като че ли бяха изобразени воини, които се сражават с цяла гмеж страховити чудовища. Опитах се да спра и да разгледам по-отблизо една от щампите, на която бе изобразена фигура, тревожно наподобяваща страшилището, пред очите ми убило Шери, но мъжът със сабята зад мен ме подкани да вървя, като забучи доста грубичко пръст в гърба ми.