Вкараха ни в стая в предната част на къщата — навремето вероятно тук е била господарската спалня, макар че сега в нея нямаше легло. От огромните френски прозорци се откриваше наистина невероятна гледка към града. Стаята беше празна, ако не се броят двата меча върху стената и няколкото възглавници, нахвърляни в нещо като кръг по постелката, около ниската масичка, сложена на пода с дюшеме от твърда дървесина. Мъжът със сабята ни посочи да си изуем обувките и чак тогава да влизаме. Роза веднага ги свали, аз обаче не бързах да развържа връзките на евтините си обувки. Чорапите ми бяха скъсани на пръстите — идеше ми да потъна в земята от срам. Сигурен съм, че японецът го усети, защото за пръв път върху сякаш издяланото му от гранит лице се мярна нещо като усмивка.
В стаята ни чакаше възрастен мъж. Стоеше с гръб към нас, държеше ръцете си отзад и гледаше през прозореца. Не се обърна и когато влязохме. Беше облечен в строго синьо кимоно и шапчица в същия цвят, изпод която се показваше дълга бяла коса, прихваната със златен пръстен на конска опашка. Човекът със сабята се поклони доземи на гърба на мъжа и излезе. Застана точно до вратата, както винаги с ръка върху дръжката на сабята.
— Вашият град не ми харесва особено — отбеляза мъжът на прозореца. Говореше със силен акцент, но му се разбираше. Заваляше само „р“-то. — Въпреки че нощем понякога е много красив.
— Всъщност никой тук не го харесва — отвърнах аз. — А дори и да го харесва, не си го признава.
Мъжът се обърна с лице към нас. Беше нисък — за японец вероятно среден на ръст, но инак беше набит. Беше с високо заоблено чело, отпред бе оплешивял, имаше гъста бяла брада и мустаци. Посивялата коса го състаряваше, но инак той едва ли бе на повече от петдесет години. Въпреки това не съм сигурен — не ме бива много-много да определям възрастта на хората, особено пък на азиатци. Мъжът отпусна ръце и ни се поклони лекичко. Чорапите му не бяха с дупки на пръстите.
— Как се чувствате, госпожице Мендес? — попита той.
Щом чу името си, Роза трепна, но бързо си възвърна самообладанието.
— Сега съм по-добре — отвърна тя. — Но ямамба нещо не ме хареса.
Стори ми се, че мъжът се усмихва под рунтавите мустаци и брада — кимна, ала не каза нищо.
— Кой сте вие, дявол ви взел? — изпелтечих аз.
Сега вече съм сигурен, че човекът се усмихна.
— Минамото Йоримицу — отвърна ми той и пак се поклони. Най-малкото понаведе глава. Явно съм го зяпнал недоумяващо, защото мъжът повтори името си по-бавно. — Това върши ли ви работа, господин Бърнс?
— Не ми говори нищо — признах си аз.
— Не би и трябвало да ви говори. — Йоримицу махна с ръка към възглавниците по пода. — Но защо не седнете?
И двамата с Роза изпъшкахме и направихме кисели физиономии, докато сядахме по индиански — или по японски? — на възглавниците. Направи ми впечатление, че Йоримицу се движи из стаята грациозно като газела и сяда на възглавницата леко, като копринена кърпа, носена от лек ветрец. Почти веднага вратата в другия край на помещението се отвори — влезе поредният мъж в черно, който носеше поднос с красиви чаши за чай и чайник. Беше с едри месести ръце, но наля чая невероятно изискано, като започна от Роза. Останах с впечатлението, че изпълнява някакъв ритуал, но нямах представа какъв. Без да каже и думица, мъжът излезе бързо от стаята и затвори вратата след себе си. Йоримицу сякаш чакаше ние първи да отпием от чая, Роза вдигна чашата в нещо като наздравица и отпи мъничко.
— Вкусен е — отбеляза тя. — Жасмин.
Йоримицу кимна.
Не правя никаква разлика между марките чай, все ми е тая дали пия „Ърл Грей“ или „Джоуел Грей“. И аз сръбнах шумно от чашата. Горещата течност отиде право към дупката, останала от избития зъб, при което очите ми светнаха като три седмици върху еднорък бандит. Притиснах длан към устата си и разплисках половината чай, докато оставях чашата. На Йоримицу явно му стана неприятно, но въпреки това той ми подаде една от хартиените салфетки върху подноса, а с другата се зае да попива разлетия чай.
— Хубав е — изграчих аз. — Е, доста топъл е.
Йоримицу отново се поклони и почти се усмихна.
— Ще се постараем час по-скоро да намерим някого, който да прегледа устата ви — рече той, после се обърна към Роза: — И вашите рани.
— Ама как…
Мъжът вдигна ръка.
— Всичко с времето си. Първо трябва да поговорим.