Ние с Роза се спогледахме и свихме рамене. После кимнахме едновременно. Топката беше в неговото поле.
— Имате ли представа в какво сте се забъркали? — попита нашият домакин.
Прииска ми се да покажа колко остроумен съм, но се отказах.
— Не — отвърнах. — Не мисля, че знаем.
— И аз не мисля, че знаете. Кажете ми, госпожице Мендес, господин Бърнс: духовни хора ли сте? Или сте само набожни?
Въпросът ме завари неподготвен.
— А? — изпелтечих аз.
Роза поклати глава.
— Американците, особено американците християни се наричат набожни — често дори настояват, че са такива — но според мен те не са духовни. Освен това за щяло и нещяло се позовават на своя Бог. Вечно му благодарят, вечно го кълнат. За мен въплъщение на Америка е изразът „слава богу“. Както и „майната му“.
Ругатнята прозвуча някак смешно в устата на Йоримицу. И аз се чудя как не прихнах.
— Обичате да казвате и „Бог да пази Америка“, нали? Вашите политици, президентът го повтарят непрекъснато. Друга фраза, която съм научил тук, е „Божия страна“. Сякаш може да има само една такава страна. Сякаш Бог бди само над Америка. Оставам с впечатлението, че според вас само в Америка има свобода.
— Това са само думи — отбелязах аз.
— Точно за това ви говоря. Вие сте хора, които твърдите, че вярвате в Бог, твърдите, че сте набожни и вярващи. Но дали с тези твърдения наистина ставате набожни?
— Какво общо има това със ставащото тук? — попита Роза.
— Освен всичко останало сте и нетърпелив народ — рече Йоримицу. — Което е признак, че сте много незрели.
— Хо-хо, ха-ха! — прихнах аз.
Роза ме сръга с лакът в хълбока, при което ме прониза болка. Домакинът ми сякаш не го забеляза.
— Япония е много духовна страна. Макар и японците да не са толкова набожни в смисъла, който американците влагат в тази дума.
— Каква е разликата? — поинтересува се Роза.
— Набожните хора вярват — поясни Йоримицу и вдигна назидателно пръст. — Духовните хора също вярват, но не само това. Духовните хора и чувстват.
Той млъкна и отпи от чая. Държеше порцелановата чаша в две ръце, сякаш я пълнеше с вода от извор. И аз вдигнах чашата и отпих предпазливо. Чаят беше изстинал.
— В Япония духовността приема различни форми, има различни лица. Шинто, будизъм, конфуцианство, даоизъм — всички те са намерили място в сърцата на японците. И не само това, те са в съзвучие с… — Той се замисли, за да намери точната дума. — Те са modus vivendi. Множеството секти, култове и вери съжителстват и споделят усещането за духовност, без да… — Домакинът ни отново затърси най-точната дума. — Без да пораждат балканизация на вярата.
— Кой. Сте. Вие? — натъртих аз.
— Казвам се Минамото Йоримицу — изрече той бавно, сякаш говореше на дете. — Аз съм ямабуши. Освен това съм оябун на какуре.
— Какво означава това? — попитах аз.
— Важно е да разберете, че само ние стоим между вас и ръката на Джак Изкормвача. — Този път той се усмихна истински, макар че усмивката му пак си остана под мустаците и брадата. — Достатъчно топло ли е, господин Бърнс? — попита ме Йоримицу.
Божичко, как го мразя този град!
Никак не ми се искаше да ни разделят с Роза, но тя каза да не съм се притеснявал. Не мисля, че човекът, който ме прегледа, беше истински лекар. Опитах се да го попитам право в очите, но дори и да разбираше английски, той не го показа с нищо. А при тези обстоятелства нямаше как да видя дипломата му, сложена в рамка на стената. При всички положения човекът свърши добра работа — смени превръзката на гръдния ми кош, въпреки че пипаше доста грубо, и ми даде някаква билкова отвара за болката в устата. Вонеше като блатна вода, но имаше вкус на лимон — изгълтах я и ако щете, вярвайте, но само след две минути тъпата болка в устата ме отпусна.
Докато сравнявахме впечатленията си от лечителя, ние с Роза решихме, че за нас се е погрижил един и същ Мълчалив Благодетел. Тя сподели с мен, че я е боляло кански, докато той е сменял лейкопласта по раните и ги е промивал, но дал и на нея някаква билкова отвара, от която болката бързо преминала. Само дето нейната отвара миришела на лимон и имала вкус на блатна вода.
Пак ни отведоха горе и ни вкараха в малка трапезария. Върху ниската маса имаше прибори за трима души. В средата бе сложена купа бял ориз, над която се виеше пара, около нея красиво бяха наредени чинии със суши и риби и раци, запържени със зеленчуци в масло. Посочиха ни да седнем. Предполагах, че и Йоримицу ще дойде при нас, но изведнъж почувствах такъв глад, че не ми беше до етикет. Никога не съм си падал по сурова риба и водорасли, но въпреки това започнах да се тъпча с тях. Бях принуден да дъвча само на дясната страна, това обаче не ме спря. За разлика от мен Роза не се нахвърли като звяр на храната, не личеше и да се гнуси от сушито, но и тя опита от гозбите. Вече си ядях допълнителното, когато Йоримицу най-сетне се появи, следван от поредния от множеството Мъже в черно, който носеше поднос със саке. Изчака Йоримицу да седне и чак тогава се зае да налива от сакето, започвайки от шефа. Никога не съм си умирал за саке, но си дадох сметка, че сега имам нужда точно от топло оризово вино. Прислужникът остави шишето, поклони се и излезе от стаята, като затвори вратата. Успях да зърна нашия приятел със сабята, който отново стоеше на пост отвън.