— В какъв смисъл езотерични? — попита Роза.
— Никак не е лесно да го обясня на човек, който не разбира най-елементарни неща за нашата страна. Но в рамките на нашата култура ние от доста време сме смятани за мурахачибу. Тоест за отхвърлени. Именно това е проклятието, тласнало ни по нашия път, но пак то е и нашата сила. А сега — и нашата мисия.
— Отхвърлени от какво? — попитах аз.
— Какуре са живеели на остров Кюшу. Знаете ли къде се намира?
И двамата поклатихме глави. Йоримицу също, но по друга причина. Погледна масата, после сипа малко от ориза в една празна чиния. Побутна го с клечките за ядене, докато се получиха очертанията на Япония. Посочи малкото островче, което бе оформил в южния край.
— Това тук е Кюшу. Един от четирите основни острова, образуващи Япония. Токио е ето тук — посочи той в средата на най-големия, централен остров. — На Хоншу. На Кюшу са се заселвали онези, които са бягали от тиранията на шогунатите на Хоншу във време, което вие наричате средновековие. — Йоримицу почука отстрани по чинията и развали картинката от ориз. — Има и такива, които твърдят, че произходът на какуре може да бъде проследен още в „Коджики“, великата книга на древния свят. Че са се родили заедно с Ама но Закогами. Други пък смятат, че орденът е основан от великия воин Йошицуне. Единственото сигурно нещо е, че името „какуре“ се появява за пръв път едва при царуването на Токугава. Какуре открай време са се осланяли на различни страни от вярванията на японците. На шинто, на шаманския будизъм, на шингон. А в по-ново време — и на някои страни на християнството. Но сърцевината, същността му може да бъде открита единствено в шуген-до.
Един от Мъжете в черно — дали не бяха монаси? Но де се е чуло и видяло въоръжени монаси? — влезе да раздига мръсните чинии и донесе още една бутилка саке. Пиеше ми се още, но вече се чувствах замаян. Стори ми се важно да внимавам и да чуя хубаво онова, което Йоримицу имаше да ни каже.
— В страна с толкова много богове — рече той — не всички са добри. Някои — макар и немного — правят само злини.
— Не може ли просто да не вярвате в тях? — попита Роза.
— О, винаги се намират и такива, които се възползват от вярата в злото. Именно заради тях се е появил и орденът на какуре, пак заради тях продължава и да съществува. Борбата между боговете, борбата между доброто и злото всъщност е верска война.
— И кой вярва в злото? — попитах аз. — С кого воювате вие?
— Както казах, членовете на какуре отдавна са изгнаници. Който вярва в злото, е възнаграден с власт. Именно тази власт ни е отхвърлила, пратила ни е в изгнание. И именно срещу тази власт се борим и ние. Някога, много-много отдавна, доброто и злото са били едно цяло. Те и досега, разбира се, са и винаги трябва да бъдат едно цяло. Но злото не го признава и тъкмо това е предимството на доброто.
Всичко това ми звучеше като бабини деветини и явно ми личеше, защото Йоримицу се опита да ми обясни.
— Шуген-до е вълшебен път — пътят към познанието. Той води началото си от пътя на ямабуши — светиите от планините.
— Но нали казахте, че сте ямабуши! — възкликна Роза.
— Да, ямабуши и яма-но-хиджири са японски мистици. Открили са пътя към просветлението чрез аскетичен живот в планината. Най-свещено от тези места е планината Йошино и тези предани мъже са посветили живота и силите си на тези места и на духовете, живеещи там.
— Духове ли? — попитах аз. — Това нещо като феи ли са?
— Виждате ли — продължи Йоримицу, — това е нещо, което не мога толкова лесно да ви накарам да разберете. В Япония думата „дух“ има много по-дълбок смисъл, отколкото на Запад. Вие си имате вашия Свят Дух, вашия дявол и вашия Исус…
— Този Исус изобщо не е мой — възразих аз.
— Но за разлика от японците вие не приемате бакемоно: света на духовете, на онези, които са починали или винаги са съществували.
— Тоест на духовете — каза Роза.
— Да, на духовете, но не само на юрей — на духовете на умрелите, но и на йокай, духовете на неродените.
— Нещо не разбирам — прекъснах го аз.
— Говоря ви за природата на вярата. Японците изобщо не оспорват съществуването на духовете. Те живеят в нас, посещават ни, интересуват се от живота ни. Духовете на нашите предци, които трябва да бъдат почитани и помнени, и духовете на други форми: човешки, животински и… и други. Някои от тях трябва да почитаме, от други трябва да се страхуваме.
— От боговете — каза Роза.