— Да, някои са богове. Други са бесове.
— Ваш’та мама — промърморих аз.
Йоримицу ме погледна някак странно и аз поклатих глава.
— Ямабуши са почитали духовете на планините — продължи той. — Тяхната мисия е била да носят просветление. Но те са се натъквали в проучванията си и на по-тъмните духове. И тъй като те са били само мъже, някои са се изкушили от мрака и от властта, предоставена им в замяна на тяхната вярност. И са станали слуги на тъмните сили. Тяхната мощ е ужасяваща. Така ямабуши се разделят на няколко групи. Някои от тях — шуген-до, нембуцу и онмьо-до, са се научили как да се противопоставят на тъмните сили. Други — горьо-до — са се възползвали от силите на мрака и си служат с тях.
Той млъкна, за да отпие от сакето. И аз реших да се присъединя към него — казах си, че със замаяна глава ще преглътна по-добре всичко това.
— Битката между тези групи бушува вече столетия наред. Това е сражение, което се води винаги на тъмно, далеч от светлината на разума. Които следват пътя на горьо-до, са могъщи и техните съюзници нямат милост. Защото на тяхна страна са бесовете: капа, ямамба, различните они. И тенгу.
Нещо ме смути в тона, с който той изрече последната дума. Тя увисна зловещо във въздуха над нас, досущ смрадта на развалени яйца.
— Какво точно е тенгу? — поинтересувах се аз.
Йоримицу се почеса по брадата.
— Преводът е приблизителен, но на вашия език се покрива горе-долу с „небесно псе“.
Разплисках сакето, останало в чашата ми.
17.
Мразя постелките, метнати направо пода, особено откакто излязоха на мода. Мразя и това, че не можеш да отвориш „Лос Анджелис Уийкли“, за да видиш кои филми дават или на кой секстелефон да се обадиш, без да бъдеш засипан с реклами на магазини, където продават такива постелки. Мразя и снобите, които допреди двайсетина години, и пари да им даваха, нямаше да легнат на пода, а сега са готови да спят на дъски с метнат на тях изтърбушен дюшек само защото това е последният писък на модата. Мразя да ги гледам тия пикливи постелки, мразя да сядам на тях, а камо ли пък да спя върху такава чудесия!
А ето че сега лежах на такава постелка в една от спалните на втория етаж в къщата на ордена Какуре. Бенкай ни отведе в стаите — спалнята на Роза се падаше точно срещу моята. Йоримицу ни покани да останем в къщата за през нощта или колкото искаме и да бъдем под закрилата на ордена. Поканата му прозвуча точно както поканата на данъчната служба през април всяка година. Човек няма друг избор, освен да я приеме.
Опитах се да заговоря Бенкай. Попитах го за сабите, казах, че са страхотни, той обаче се правеше на ударен. Отвори вратата на стаята, влезе вътре, огледа я набързо, сетне посочи постелката на земята. Преди да затвори вратата, ми се поклони едва забележимо. Стори същото и с Роза.
Всичко ме болеше, бях капнал от умора, но не можех да заспя и туйто. Главата ми бучеше като кошер, след разговора с Йоримицу имах да обмислям куп неща. В съзнанието ми като въртележка се въртяха какви ли не японски имена — лични и географски, какви ли не легенди и митове. Трябваше да намеря начин да осмисля наглед налудничавите, ирационални представи за доброто и злото, за боговете и бесовете. Шантава му работа, точно както пословичният сандвич от супа.
И все пак…
Йоримицу бе обяснил, че небесните псета, или тенгу, са най-страховитите бесове, съюзили се с последователите на горьо-до, с онези, срещу които хората на Йоримицу се борят — както личеше, с променлив успех — вече столетия наред. Именно магията на тенгу била сърцевина на вярата на горьо-до. Макар че горьо-до се смятали за повелители на тенгу, Йоримицу бе на мнение, че те са подвластни на нечовешка сила, която всъщност не разбират.
— Тенгу са много древни — обясни Йоримицу, — небесните псета са родени от самото сърце на Суса-но-о, бога на бурите, брат на богинята на слънцето Аматерасу. Тенгу не могат да бъдат покорени от хората и техните владения се простират отвъд възприятията дори на най-мъдрите измежду мъдреците. А геньоша не са чак толкова мъдри, както си въобразяват.
— Геньоша ли? — попитах аз. — Те пък кои са?
Съвсем се обърках.
— Геньоша са сред най-злите от днешните деца на горьо-до — обясни ми Йоримицу. — Така са известни днес, макар че в миналото са имали най-различни имена. Мачияко. Ханафуда. Но като теглим чертата, е едно и също. Розата си е роза, нали?
— Значи всички те са горьо-до?