Николай Теллалов
Небесни рудници
1.
— Е, да потегляме, БК?
— Да потегляме! — с хазартен тон се отзовава бордовият компютър. — Тяга три, разкачване, курс петстотин и два…
Повечето мъже по-бързо и по-адекватно реагират на женски глас, ала речевият синтезатор на този БК, по съвет на дипломираните врачки-психолози, е регулиран да звучи мъничко по-неутрално, така че Васил Арапов да не се разсейва излишно когато в кабината отекне женски тембър, да не си мечтае за разни странични неща, свързани с жените. Васил седи в не съвсем горда самота всред обема на икосаедричния команден модул. Космическият му кораб, „Ка-ка“ за по-кратко, е безлюден. Празен е и спомагателният отсек. Всичко това в името на едно — икономията. Арапов седи и не докосва пулта, само гледа разпечатката, лепната с магнитче до дисплея. И без това процедурата на отлитане, както и следващите маневри, са рутинни, БК-то само ще се оправи. Листчето трепка — моторът, сиреч двигателно-енергийният модул, ускорява корабчето на волния ловец, насочва апарата по зададена траектория. Васил продължава да зяпа листчето с дългия списък на всичките дрънкулки, които е взел за този полет. Нещата са подредени по намаляване на масата им:
„Йонен двигателно-енергиен модул за ниска тяга, модел «Сагитариус-437»“
„Бустери среден клас — пет броя“
„Касети за зареждане на реактора…“
„Работен флуид (реактивно гориво)…“
„Конзолна мрежо-рама…“
И още близо сто и петдесет артикула — задължителният минимум за един ловец на метеорити. Отстрани — колонка цифри, чисто счетоводство, бакалските сметки за тримесечния наем на вакуумния хардуер, също и кредита за режийнии разходи, защото на един космически кораб винаги има материали, които не стават за рециклиране. Васил се надява да се оправи всичко на всичко за шест-седем седмици. Така ще съкрати разходите по мисията, а значи ще остане накрая по-голяма премия. Естествено, след като му приспаднат от цената на доставената маса суровина всички данъци, такси и лицензията. Естествено, компанията „Небесни рудници“ ще лапне солиден дял от стойността на плячката, ала все ще остане някаква печалба. Вярно, после от нея трябва да си върне някои борчове, да внесе наема за хангара в орбиталното пристанище, където домуват онези жилищни модули-отсеци, които са си лично негови, на Васил. Обикновено ги присъединяваше към корабчето, отправяйки се на ловен рейд. Само че този път е решил сам да си свърши работата. Аман от ортаци. След всяка групова мисия се налага да наема адвокат, за да подели печалбата със „съдружниците“. Стига! Пък и друго си е да няма повече маймуни на борда, тогава значително пада разходът на въздух, храна, енергия за отопление, лъчева защита поне за трима космонавти, да не говорим, че всичко това, включително ортаците, е излишна маса, която пък означава повече реактивен флуид в резервоарите, който да излита през дюзите на йонната уредба, за да движи КК-то. Не, мерси, никога повече. От сега нататък — сам-самичък си хваща параболична траектория над равнината на еклиптиката, даже не се прицелва към астероидния пояс, към него всички глупаци се насочват, а се устремява към по-рехавите кометни следи, защото там са истински добрите находки.
Неизброимо количество дребни астероиди и метеоритни тела кръжат около Слънцето, а то ги облизва с нажежените си плазмени езици дори когато наглед е мъничко и далечно. Всеки ден астрометристите вписват в каталозите нови и нови парчета планетоидно и кометно вещество, номерацията в регистрите отдавна е надвишила най-малките осемзначни числа. И това е бройката само на относително едрите небесни канари. Най-солидните от тях, стига да не са по-габаритни от няколко километра в диаметър, ги преследват бавноходните петрофагерни комплекси, които само на документ ги пишат кораби, иначе са си същински орбитални бази. Петрофагерите се вкопчват в свободно дрейфуващата космическа планина, поемат с нея по често заплетената й, но понякога стабилна древна орбита… и започват да я гризат лакомо, също както едни черни бръмбари ядат охлювите. Извлечените от астероида леки химически елементи се използват за реактивен флуид в двигателите за ниска и средна тяга, които служат за маневриране и промяна на траекторията. Всичко останало се разделя чрез електромагнитна дестилация направо във вакуума или в издълбани кухини в снагата на планетоида. По-модерните комплекси за преработка на астероиди направо превръщат скалната маса в главозамайващи станции и градове, автоматични фабрики и соларни енергоферми. Но чак с толкова сериозно строителство се занимават титаните на космическата индустрия, те гълтат суровини, изпълнявайки широкомащабни програми по договори с правителства и могъщи картели. Те не издребняват, прибират по милиарди тонове вещество. Но суровина трябва и за малките компании, които произвеждат фино и немасивно оборудване. Да я купуват от акули като „Небесни рудници“ ли? Или от „Звездни мини“, от „Спейз Метал енд Стъф“? Да-да, как пък не. Искат майка си и баща си, душат конкурентите, те и сами произвеждат фино оборудване заедно с мегаотсеците, предназначени за космическите градове. Само че правят тези астрополиси стандартни, жилищните им обеми са оформени без много въображение, на потребителя не всякога му харесва. Затова клиентите си поръчват индивидуални проекти, които за гигантите са трохички, но тези трохи хранят дребните и средните предприемачи. Така си отстъпват поръчките, но материала — не! Та откъде да се вземе все пак суровина? От Луната? Някои могат да си го позволят, да. Ала не е кой знае колко по-евтино и изгодно. Себестойността на катапултиране на орбита на подходящ материал не е висока, обаче такси-макси, чиновнически въртели, за да не седят бюрократите гладни… и накрая остава само един източник на строителен материал за малки станции и суровина за оборудването им, което да не е по типов проект. И този източник са волните преследвачи на метеорити.