Звуков сигнал предупреждава наблюдателя на сектор Бета, че земният буксир-ловец с рама и двигател „Сагитариус“, но напълно нестандартен жилищно-команден модул, проявява загадъчна активност.
— Изстрелял е автоматизирана котва-шамандура — докладва след бегъл анализ на данните операторът на секторния си офицер. — Навярно така се опитва да обоснове претенциите си за собственост над планетоида. Уж че е „кацнал“ на повърхността.
— Глупак — въздиша с известно съчувствие офицерът. Кодексът за звездоплаване не признава такива плитки хитрости. — Обяснете на земния колега, че се хаби напразно, пилее си времето и прахосва гориво.
— Разбирам, ще се опитам да го разубедя… Чак ми е жал за момчето, вкопчва се в тоя метеорит като давещ се в сламка…
— Сламка?… Ах да, поговорка има такава. Идиоматичен израз. Да, наистина е за окайване. Само че това са правилата на конкуренцията. Намекнете, че ще му платим за шамандурата, само нека не създава повече проблеми… Е, какво?
— Мълчи.
— Мълчи?
— Мълчи.
— Ами… прашен му път тогава. Дръжте го под око, обаче.
„Прахосмукачът“-атомоход бучи — звукът, разбира се, се чува единствено в отсеците под налягане, където има бордова атмосфера. Бученето означава, че зарежда бластерните си дезинтегратори за стрелба. Светят индикатори на емитерите на магнитни полета, активирани са лъчевите щитове. Техниците са залепнали за приборните си панели за контрол над добивните процедури. Скачат нагоре броячите за нарастващата мощност на съответните агрегати и системи. Екипажът предвкусва сполучливо сепариране, всмукване и разпределение на разпрашения до молекули материал. В слушалките на мнозина космоматроси ехти бодра музика. И внезапно — тревожна сирена. На мостика и в отсеците хората замръзват, обръщат лица към аварийните екрани.
— Мой капитан! Предавател на планетоида! Земянинът заявява, че кракът му е стъпил на повърхността…
Стъписване по всички палуби.
Операторът сухо продължава да повтаря думите на земния ловец:
— Казва, че самородчето му принадлежи съгласно параграф 213 от Кодекса за звездоплаване…
— Невъзможно! Проверете, навярно е програмирал шамандурата да ретранслира!
— Проверявам… не, мой капитан… Земянинът наистина е кацнал върху метеорита!
А Васил Арапов тъкмо си казва браво, че не е прекалил с икономиите и все пак е взел скафандъра, който искаше да остави в базата на домуване с идеята, че ще се оправи с автономен манипулатор за външен достъп до обшивката…
Васил е вир вода от напрежение и от радост. Хапе устни, очаквайки как ще реагира вече съвсем отчетливо видимият кораб-сепаратор. И си обещава, зарича се, че никога повече няма да яха снарядоподобната шамандура, за да прекосява звездната пустота… Сам над бездната. Страшно. Също така е и страховито красиво, едва не му се пръсна сърцето. Нервите звънтяха като опънати струни на китара. Не, не, никога повече подобни юначества. Ужас — сто километра полет по скафандър. Космосът става съвсем различен когато не усещаш около себе си черупката на КК. Може да е малко корабчето, няма и петдесет метра барабар с антените, пък и бронята му не е като на крайцер, ала вътре си е ДОБРЕ. И хич не е като да висиш посред великата и безкрайна вселенска пропаст, без да чувстваш стремителното си движение заедно с шамандурата, а от жестокия вакуум те делят някакви си трийсет милиметра многослойна тъкан и половин сантиметър прозрачно забрало на шлема… Бррр!
Вече различава подробности на конструкцията на марсианския съд. Странно изглежда. Елегантна грозотия, с една дума. Васил вдига ръка и маха, а в слънчевия сплит усеща хлад. Уж гекорингите на скафандровите ботуши държат здраво, залепнали са за реголита на планетоида, пък го е шубе да пусне антенния кабел на дълбоко заровилата котвите си шамандура…
На мостика — безмълвие. Мълчат всички. Капитанът се окопитва.
— Телескоп!
Всички се ококорват, когато върху телескопния екран се появява сребриста фигурка на човек, който стърчи върху парчето междупланетна руда и приятелски маха с ръка в дебела ръкавица. Лицето на капитана сменя изражението си. От гняв то прелива към крива усмивка, която става все по-ведра. Прошепва възхитено: