Джон Броснан
Небесните господари
ЧАСТ ПЪРВА
ГОСПОДАРЯТ ПАНГЛОТ
Глава първа
Не много далеч нещо започна да крещи пронизително като в ужасна агония. Джан погледна към стражарката. Тя сви загорелите си рамене и каза:
— По звука изглежда, че някое камшично дърво е уловило голямо влечуго.
Като се опитваше да не обръща внимание на опъващите нервите викове, Джан отново погледна към пантерата.
— Казах ти вече — извика й тя. — Нямаме нужда от котки, но ти благодаря все пак.
Пантерата с нищо не показа, че има намерение да си тръгне и остана седнала на задните си лапи с поглед, отправен нагоре към Джан.
— Аз работи добре за вас, хваща вредни животни, обикаля и пази ваши стени през нощ — каза тя с високия си съскащ глас.
Джан се вгледа по-внимателно в животното. Беше могъщ звяр и поне наглед в добро здраве. Условията в пустошта трябва да са станали наистина лоши, щом такова животно бе готово да преглътне унижението и да предложи силите си на хората. Забеляза дълъг белег на десния му хълбок. Изглеждаше пресен.
До нея Марта каза нервно:
— Не харесва. Кажи да ходи. Марта не харесва…
Джан потупа шимпанзето по главата.
— Не се тревожи. Не може да ти направи нищо лошо.
Стражарката повдигна арбалета си.
— Да му пратя ли една в рамото, за да си тръгне? — попита тя.
Преди Джан да отговори, пантерата обърна глава към стражарката и каза:
— Стреля оръжие и аз качва стена много бързо. Взима твой гръклян с мен. Тази мрежа като трева за мои нокти.
С явно безразличие се опъна на хълбок и им показа корема си. Джан видя, че това е мъжкар. Тя спря с ръка почервенялата от заплахата стражарка, която май се канеше да стори нещо глупаво.
— Остави, Карла. Аз ще се оправя.
Марта беше започнала да скимти. Пантерата разглеждаше Джан с изражение, приличащо на нещо като весело котешко учудване.
— Ти много млада за шеф.
— Не съм шеф — каза Джан. — Дъщеря съм на началничката Мелиса и тази седмица е мой ред да отговарям за защитната стена.
Пантерата сви силните си рамене почти като човек и каза:
— Нали казвам, ти шеф. Защо не пусне бедна котка в селище?
Преди думата „селище“ тя изсъска продължително.
— Имаме строги правила кои животни могат да живеят с нас — каза Джан. — Би трябвало да знаеш това.
— Времена трудни. Стават по-трудни. Трябва работи заедно. Както отдавна мои прадеди служили твои прадеди.
— Прамайки — поправи я Джан възмутено. — И това е било преди много време. Когато все още са вярвали на вас, големите котки.
— Ти не ми вярва? — пантерата се опита да си придаде невинно изражение.
— Разбира се. Би било глупаво. Колкото един морков може да ми вярва, че няма да го изям.
— Така — каза пантерата и стана внезапно. — Ти прави грешка.
Звярът се обърна и като размахваше раздразнено опашката си, се запромъква по остатъците от пътеката, водеща някога към житните полета, преди да ги глътне пустошта. Пантерата скоро изчезна от погледите им. Марта заподскача нагоре-надолу с облекчение.
— Гадна котка. Гадна. Марта не харесва…
Джан въздъхна и изтри потта от челото си с обратната страна на дланта си. Погледна към слънцето и прецени, че до края на дежурството й остава поне още час. Обърна се към Карла, която се мръщеше.
— Трябваше да ми разрешите да я застрелям, госпожо — каза тя на Джан. — Нагло животно. Нагъл мъжкар.
— Според теб ще дойде ли пак? — попита я Джан.
— По-добре да не го прави. Ще му забия стрела между очите, а не в рамото.
Джан помисли, че Карла едва ли би се разправила толкова лесно с коварния хищник, но не изказа на глас съмненията си. Стражарките по стените имаха нужда от подобно самохвалство. Джан знаеше, че така поддържат духа си, защото задачата им ставаше все по-неизпълнима.
— Ако се върне, вдигни тревога. Аз ще бъда на източната стена — каза й Джан.
Карла небрежно отдаде чест и Джан, съпроводена от все още развълнуваната Марта, пое на изток покрай дървения парапет.
Едва сега Джан осъзна, че влечугото или каквото и да беше там е престанало да крещи. Тя се запита защо срещата с пантерата я бе разтревожила толкова силно. „Това е лоша поличба“, каза си тя и бързо прошепна молитва към Майката богиня. През последния час от дежурството на Джан имаше само още един инцидент. Слонска лоза беше проникнала през мрежата и заплашваше да събори част от стената. Джан ръководи групата от петнайсетина стражарки, които унищожиха с огнехвъргачки и брадви бавно гърчещото се пипало. В най-широката си част то надхвърляше четири фута. После наблюдава Марта и другите шимпанзета, които се покатериха на рамката на мрежата и с обичайната си бързина поправиха повреденото от лозата. Вече привършваха, когато Алза дойде да смени Джан. С искрена радост Джан й даде позлатения жезъл на властта, затъкнат дотогава под колана й.