— Спри! — кресна Джан, а кибероидът упорито сечеше бараката със своя лазер.
Майлоу не я чуваше. Едва когато дървенията изчезна в пламъците, той заповяда на Езекиил да обърне лазера към друга къща. Скоро половината селище гореше, огънят прескочи и върху маскировъчната мрежа.
— Трябваше ли да правиш това? — крещеше Джан сред пращенето на овъгляващо се дърво и виковете на бягащите хора.
— Защо си хабиш съчувствието за тази сган? Те май се канеха да те убият в прослава на своя бог. — Той стовари юмрука си върху главата на кибероида. — Браво, 0008005, сега да тръгваме към града. Нали знаеш в коя посока е?
— Да — потвърди машината и закрачи натам.
Скоро излязоха на открито под слънцето, Зад тях мрачното селище на Езекииловите хора се превръщаше в дебела колона дим, издигаща се над пустошта.
Кибероидът се клатеше и Джан често почти изпускаше малките дръжки, които според Майлоу били сложени за удобната работа на инженерите по поддръжката. Той предполагаше, че Езекиил си е намерил действащ източник на енергия, за да презарежда батериите си. Може би някъде в града.
След около час пътуване Джан си отдъхна — Майлоу заповяда на кибероида да спре.
— Нещо не е наред ли? — попита тя, а Майлоу внимателно оглеждаше дърветата вляво.
— Нещо светна. Като че беше стъкло. Сега не го виждам.
— Нищо не забелязах.
— Не съм и очаквал подобно нещо от тебе — самодоволно отбеляза той и накара Езекиил да завие наляво.
Не им се наложи да изминат голямо разстояние. Дърветата останаха зад тях и пред тях се откри обширно празно пространство, голяма част от него заета от безразборно натрупан бял камънак.
— Това май са останки от вила. При това доста големичка — каза Майлоу, докато кибероидът вървеше към развалините. — Чудя се какво ли видях да блести. Някъде тук беше. — Той отново заповяда на машината да спре. — Ти слез долу и огледай мястото. Аз ще остана, да не би нашият тенекиен фундаменталист да измисли нещо забавно.
Джан охотно се смъкна от главата на съществото-машина.
— Първо ще се изпикая — каза на Майлоу и тръгна към най-близката купчина камъни. Вече я заобикаляше, когато викът зад нея я накара да се обърне…
Достатъчно навреме, за да види как кибероидът откъсна с механичната си ръка вкопчения в главата му Майлоу, как го удари в земята и го стъпка с единия си тежък крак.
Глава двадесет и шеста
— „И ще възсияе славата ми над езичниците, и ще съзрат езичниците моята справедливост, и ще ги порази ръката ми!“
Езекиил изрева тези думи, като неспирно стоварваше стъпалата си върху Майлоу. Джан едва не се втурна към тях, но се сдържа. Не би могла с нищо да помогне на Майлоу. Тялото му беше безформена буца кърваво месо. Би трябвало вече да е умрял.
Майлоу безсмъртният. Мъртъв.
Езекиил най-сетне престана да тъпче отдавна смачканите останки на Майлоу. Бинокълът му се протегна към Джан. Последваха го и тръбите върху главата. Джан се хвърли по корем на земята. Червеният лъч прогори въздуха над нея. Тя се претърколи и превита на две притича зад камъните.
— Аз съм Езекиил, божият млат! — ревеше съществото-машина и тежките му стъпки приближаваха към нея.
Джан навлезе навътре в развалините, като внимаваше купчината камъни да я прикрива от Езекиил. Тя се промушваше приведена сред разпилените зидове, надяваше се кибероидът да загуби следите й сред този хаос, но чуваше рева на Езекиил все по-близо.
— „И понеже аз съм Бог, Господар ваш, ще ви потопя в кръв и само кръв ще виждате навсякъде. И защото не възпряхте ръцете си да проливат кръв, това ще ви сполети!“
Джан затича още по-бързо. Шмугна се зад следващия ъгъл… и се оказа в ниша без изход.
Натрошени стени и големи камъни образуваха подобие на алея, която свършваше с глуха преграда от бяла зидария, твърде висока, за да я прескочи. Нямаше време да се върне назад. Езекиил идваше. Джан се озова в капан.
Съзнанието, което наблюдаваше Джан, не беше човешко. Затова регистрираше ставащото със смразяваща абсолютна обективност. В неговата система имаше вградени и органични елементи, но те бяха изцяло синтетични — произведени в отдавна разрушена лаборатория, и по нищо не приличаха на естествения живот. Това съзнание буквално не притежаваше емоции — нито страхове, нито желания, нито любопитство, нито съчувствие. Само се вглеждаше в света с неизброимите си сензори. Програмирано беше да се грижи за оцеляването си, но не го движеше вроденият стремеж към живот, присъщ на всички организми, изваяни в генетичната работилница на еволюцията. То беше ум, чист ум и нищо повече, и затова всъщност не беше живо същество.