Но някъде в системата от електронни и органични блокове дремеше и друг ум, човешки. По-скоро, някога беше човешки. Първото съзнание обмисли проблема още няколко наносекунди и реши, че ситуацията изисква да предизвика активната намеса на другото…
„Ашли. Събуди се.“
„Какво има?“ (раздразнено)
„Погледни.“
Другото съзнание погледна. После:
„Исусе Христе, ама какво чакаш, тъпоглавецо? (припряно) Бързо я пусни вътре!“
Когато Джан видя отворилия се като по чудо в стената вход, тя и за миг не се замисли, а се хвърли в него. И се блъсна в друга стена. Тревожно заоглежда малката тясна стаичка, току що беше влязла през единствената й врата. Обърна се — Езекиил трополеше по алеята. Джан трескаво търсеше с какво да прегради входа, но нищо не намери. Езекиил спря пред вратата и се наведе.
— „И на другите рече Господ: Вървете след онези в града и ги съкрушете. Нека очите ви не пропускат, нека душите ви не познаят жалост.“
Машината се пресегна с механичната си ръка навътре. Джан се залепи в стената.
— Не! — викна тя. — Не ме пипай!
Отворът внезапно изчезна, краят на механичната ръка издрънча на пода, който започна бързо да потъва под краката на Джан. Тя усети, че цялата стаичка се спуска надолу като асансьорите в „Господаря Панглот“. Стори й се, че слязоха доста надолу, преди асансьорът да спре. Тя задържа дъха си. През отварящата се врата нахлу ярка светлина. Трябваха й няколко секунди, за да свикне, после видя широка стая с по-разкошни мебели и от покоите на принца в „Панглот“.
— Съжалявам. Тази светлина е прекалено ярка за тебе. Ще я намаля. Отдавна не съм я използвала.
Гласът на момичето звучеше приятелски съчувствено. Джан влезе в стаята, но там нямаше никой. Светлината стана по-мека и… ето я, стоеше насред стаята. Джан не разбираше как не я е забелязала. Момичето тръгна към нея и Джан се вцепени. За момент си помисли, че вижда Сирай, но после осъзна — приликата беше забележителна, но това момиче все пак не беше двойничка на Сирай. Очите й бяха кафяви, а не сини, и косата й беше по-светла.
Тя спря на пет крачки от Джан и се усмихна окуражително. Носеше странни дрехи — плътно прилепнал син панталон до коленете и стегната жълта риза, вързана на възел над пъпа. Краката й бяха боси.
— Здрасти, аз съм Ашли! А ти как се казваш? — рече момичето весело.
Джан си каза името и попита дали може да седне. Трепереше. Напрежението си вземаше своето.
— Ама, разбира се! — разреши Ашли. — Сядай, където искаш, Джан.
Джан потъна в удобното кресло и се обгърна с ръце. Забеляза, че Ашли не седна.
— Защо онзи кибероид искаше да те убие? — попита тя Джан, която уморено завъртя глава.
— Не знам. Сигурно е луд, така изглежда. По пътя насам и Майлоу това каза… за толкова години би трябвало да е полудял… Майлоу каза, че бил страшно стар… Майлоу…
Тя просто не можеше да приеме, че Майлоу е мъртъв. Това беше невъзможно!
— Майлоу беше мъжът, когото кибероидът уби, преди да тръгне след тебе? — меко попита Ашли.
— Да. Ти видя ли? — изненада се Джан.
— Не. Прегледах записа. Твой съпруг ли беше?
— Не… не съпруг — Джан се усмихна кисело. Чудеше се какъв „запис“ е гледала Ашли.
— Твой любим? Или приятел?
Джан въздъхна.
— Не. Не ми беше истински приятел. Той си беше Майлоу… и вече го няма. Не мога да се оправя от тази страхотия. И не знам какво да правя сега.
И сама учудена от себе си, тя заплака. Знаеше, че не плаче за Майлоу, плачеше за себе си.
— Не мога да оцелея в онази пустош навън без него.
— Можеш да останеш тук, Джан — каза Ашли. — докогато искаш. Толкова отдавна никой не ми е правил компания.
— Сама ли живееш тук?
— Да. Ако не броим Карл, а него няма за какво да го броим. Той не е мъж, а компютърна програма, но го наричам Карл, та поне малко повече да ми прилича на човек. Не че има някаква полза… — Тя въздъхна отегчено, но лицето й веднага светна. — Моля те, кажи, че ще останеш! Толкова ще се радвам!
Джан изтри очите си и пак огледа голямата стая с нисък таван. Върна погледа си към Ашли. Нещо не беше наред, но не можеше да определи какво.
— Всъщност какво е това място?
— Убежище — отвърна момичето. — Отначало го построили като противоатомно скривалище, но доста след това моите родители го преустроиха в убежище по времето на Генетичните войни. — По лицето на Ашли премина сянка на тъга. — Но не ги спаси. Един от по-късно проектираните епидемични вируси проникна през филтрите и другите предпазни батерии. Те умряха. Ей там…