— Съжалявам, че не ти е приятно тук.
Него ден тя бе облечена в шорти, бяла фланела и бели обувки и чорапи. Наричаше тези дрехи своя „тенис костюм“. Два-три дни преди това Джан я попита защо се появява различно облечена всеки ден. Ашли сви рамене и каза:
— Това помагаше на моите родители да вярват в илюзията. Бяха ми направили холографски снимки с купища най-различни дрехи. Разбираш ли, всички те са запазени в компютъра заедно с мен. Пък и дори сега ми харесва да изглеждам привлекателно. Мамичка казваше, че съм малка празноглава ексхибиционистка, но бях красива, нали?
Тя се завъртя, за да се покаже. Джан отговори безизразно:
— Да, била си. Много.
Мисълта, че красивото тяло на Ашли не е по-живо от сянка, й въздействаше по различни начини, до един неприятни. Впечатляващата й прилика със Сирай не правеше нещата по-леки. Още една причина да иска да напусне убежището и да се върне горе…
— Не ми харесва да съм затворничка. Ако само ми позволявате да подишам свеж въздух по няколко минутки през деня, може би тогава няма да съм толкова зле тук.
— Джан, нали знаеш, че ако зависи от мен, ще ходиш където си искаш, но Карл заповядва тук, а той не ти вярва.
— Знам.
Джан няколко пъти се опита да говори направо с Карл. Оказа се твърде обезкуражително, разговаряше с безтелесен глас, който звучеше като човешки, но отговорите му бяха отчайващо нечовешки.
— Но да оставим това. Защо пак искаш да се сблъскаш с рисковете горе? Онзи смахнат кибероид най-вероятно още те търси.
— Нали ми каза, че Карл не го е забелязвал повече от седмица.
— Да, в околностите на вилата, но и обсегът на сензорите на Карл е ограничен. Кибероидът би могъл да те дебне някъде из близките горички.
— Да, би могъл — разтревожи се Джан.
Още сънуваше кошмари за Езекиил. Тичаше през безкрайни каменни плетеници, а кибероидът все приближаваше, крещеше лудите си приказки за смърт и възмездие и оставяше след себе си кървави стъпки.
Кръвта на Майлоу…
— А Небесните господари? Мяркали ли са се?
— Ще питам Карл. Ъхъ. Един от тях минал почти точно над нас преди около два часа.
— Да пукнат дано!
Почти всеки ден, откакто Джан дойде в убежището, Карл забелязваше „Господаря Панглот“ или „Ароматния бриз“. Военачалникът явно не се предаваше. Тя потрепера — въображението й показваше какво би направил с нея, ако пак му падне в ръцете.
— Виждаш ли? — Ашли сякаш прочете мислите й. — Много по-добре е да стоиш тук, долу. С мен. Хайде де, престани да се цупиш, разкажи ми още за твоите приключения.
Ашли проявяваше неизтощимо любопитство към живота на Джан, която се опита да го задоволи, като часове наред й разказваше за Минерва и събитията, последвали бомбардировката и нейното пленяване.
— Приключения ли? Не са ми се случвали никакви приключения. Само мъки.
„И сега не ми липсват“, промърмори тя беззвучно.
— Ами на мен ми изглеждат като приключения — рече й Ашли. — Продължавай, разкажи ми пак за принц Каспар. Почти си мечтая за него.
Джан въздъхна.
— Какво още да ти разкажа за него?
— Кажи ми какво правехте в леглото заедно.
Джан се опита да потисне лекия шок.
— Защо ти е да знаеш това?
Ашли се ухили като глезено дете.
— А ти как мислиш?
— Не искам да съм невежлива — бавно каза Джан. — Но не разбирам как може да те интересува сексът, щом… хъм, нямаш тяло.
— Но аз вече ти казах — още имам чувства. Е да, повече приличат на спомени за чувства…
— Да, чувства — намръщи се Джан. — Това разбирам, но нали сексът е… желание.
— О, ами аз си имам желания. Искам да кажа, нали са също като чувствата?
— Може и така да е — Джан не знаеше дали да се съгласи с това.
— Моите желания бяха записани заедно с всичко останало — каза Ашли. — Не бяха помислили за това навремето. Не би било проблем, ако ме бяха записали отново в клонирано тяло. Разбира се, сега ми е невъзможно да си задоволявам желанията. Отначало беше ужасно гадно, през цялото време ми се ядеше. После един техник регулира нещата и малко позатисна апетита ми. Учените казаха, че не могат да премахнат всичките ми желания, без да изтрият голяма част от личността ми.
Джан за кой ли път се опита да си представи какво е да си дух без тяло. Опитваше да си въобрази четиристотингодишен глад, заедно с увереността, че никога няма да хапнеш.