— Бедничката — промърмори тя.
— А не, свикнах вече — жизнерадостно сподели Ашли. — А и моят апетит лека-полека изчезва с останалите „чувства“. Някой ден вече няма да го усещам.
— Но все още имаш… е, сексуални нагони?
— Ъхъ. Нещо такова. Малко трудно ставаше, докато Вик беше тук. Казах ли ти, че беше доста хубавичък? — Тя съжалително погледна купчинката кости в ъгъла. — Май и на него множко му идваше. Нали не можеше да ме докосне и понякога изкукваше.
Джан за миг изпита жал към отдавна умрелия Вик.
— Имаше ли си любовник? Когато беше жива?
— Ами как иначе. Имах си двама. Единият беше моят инструктор по планеризъм. Беше прехвърлил трийсетака, но пък си беше жива мечта. Веднъж го направихме в неговия учебен планер, на петнайсет хиляди фута височина. Страхотно! — Тя завъртя глава, вкусвайки отново спомена. — Хайде, разкажи ми всички щуротии, които измисляхте с принц Каспар. Разкажи ми всичко!
Отминаха още три дни. Джан вече се задушаваше в убежището. Имаше пет отделни стаи. Освен голямата — хола, имаше две спални (в едната бяха и костите на родителите на Ашли), кухня и баня. Поне до тях Джан имаше достъп, но знаеше, че наоколо са скрити и различни машини, включително създаващите холографския образ на Ашли. Той се появяваше навсякъде из убежището. Източникът на енергия за всички машини, както обясни Карл, беше топлината дълбоко под земята.
В надеждата си да убеди Карл, че може да я пуска навън, Джан прекарваше все повече време в разговори с „него“. Ашли се дразнеше. Той упорито отказваше да обсъжда причините за задържането й долу, но охотно споделяше всякаква друга информация, стига тя да искаше да слуша. За да отпъжда скуката, тя го разпитваше за стария свят отпреди Генетичните войни. Любопитно й беше дали Майлоу е казвал истината, или си е измислял приказки. Карл угаси светлината и във въздуха пред нея увисна блестящ екран. Съобщи, че ще й пусне записи на новините от онова време. Ашли изръмжа:
— О, Господи, все едно съм пак в училище…
Два дена поред Джан увлечено гледаше образите и слушаше гласовете от миналото. Отначало трудно следеше ставащото, много от думите й звучаха безсмислено, но лека-полека схвана общата картина. Съвпадаше с казаното от Майлоу и с малкото неща, дочути от Сирай.
Дълго преди Генетичните войни светът стоял лице в лице с две основни заплахи. Едната идвала от ядрените оръжия, които в първия период били под контрола на две големи империи от втората половина на двадесети век — Съветския съюз и Съединените американски щати. Когато към края на века тези оръжия се разпространили и в много други страни, империите доста се нервирали. После дошъл и „Малкия Армагедон“ в Близкия изток, където били използвани ядрени оръжия за пръв път след Втората световна война. Това направило управниците на двете империи много упорити и довело до образуването на Американо-съюзното споразумение в началото на двадесет и първи век. Първата стъпка на Споразумението била да се наложи забрана върху всички ядрени оръжия. Този ултиматум бил посрещнат със значителна съпротива не само от страни, отдавна притежаващи ядрени оръжия, като Франция, но и от Федерацията на ислямските държави, победили в „Малкия Армагедон“.
Споразумението безмилостно смазало недоволните. Употребили собствените си ядрени оръжия с „хирургическа точност“, както се изрази коментаторът, заедно с „орбиталните лъчеви оръжия“ и „почистили проблематичните райони“. Когато се разсеял димът, Ислямската федерация пак била сборище от самостоятелни държави, а Франция се превърнала в чисто аграрна страна. Останалите сметнали аргументите на Споразумението за достатъчно убедителни и се разделили със своите ядрени оръжия. Когато империите от Споразумението се убедили, че вече никой друг не притежава такива оръжия, нито пък ще може да ги произвежда, те унищожили и своите ядрени арсенали заедно с останалите ядрени реактори. Така свършила атомната епоха.
Другата заплаха се появила в началото на 80-те години на двадесети век, макар че сигурно биха могли да я забележат и по-рано. Вирус, който обикновено засягал само животните, постепенно се превърнал в епидемия. Според теориите той прескочил „между-видовата бариера“, като бил пренесен от някакъв вид африкански маймуни.
Но какъвто и да бил произходът му, вирусът се разпространявал бързо и към края на века всеки десети бил заразен. Това била буквална „децимация“ на земното население. А генетичните му характеристики правели борбата с него твърде трудна. Генинженерите (Джан забеляза, че в по-ранните коментари ги наричат „микробиолози“) години наред се опитвали да създадат ваксина срещу вируса, но безуспешно.