— Какво яде котката?
— Да ядеш ли? — Джан се намръщи. Добър въпрос. — Ами сигурно там вътре има припаси. — Надяваше се да има.
— Прясссно месссо?
— Хъм, съмнявам се — призна Джан.
— Котката оссстава тук.
На Джан тайничко й олекна. Дължеше голяма благодарност на пантерата, но никога не би могла да й се довери напълно.
— Е, добре. Благодаря ти за всичко, Фруза. Пази се.
Пантерата се задоволи с дълбок гърлен звук, изведнъж се обърна и си тръгна. „Странно животно“, помисли Джан.
— Джан, сега Небесният ангел ще се скачи с кулата — съобщи Карл. — Ще има вибрации.
Джан чакаше. Подът се разтресе, чу се приглушено дрънчене. Небесният ангел беше тук.
— Наредих да те допуснат в Небесния ангел — каза Карл. — Ще се изключа. Сега вземи софтуера.
Джан застана пред компютъра. Натисна бутона за изваждането на цилиндърчетата. Появяваха се влудяващо бавно. Чакаше да излязат останалите пет, преди да вземе своето, което съдържаше програмите на Ашли и Карл. Толкова бързаше, че когато се появи от машината, то се плъзна между потните й пръсти и тупна на пода. Сърцето й спря. Джан го гледаше объркано, очакваше да се разпадне на парчета. Но то изглеждаше невредимо. Наведе се, вдигна го бързо и го огледа отблизо. Дали си въобразяваше или сега по дължината му се забелязваше пукнатина, не по-дебела от косъм?
Но сега нямаше време да се тревожи за това. Пусна цилиндърчето в джоба си и препусна към вратата за тунела.
Вратата се отвори, тунелът зад нея като че беше станал много по-дълъг. Нямаше го кръглият люк — Джан гледаше вътрешността на Небесния ангел.
Втурна се по тунела и се озова в кръгла стая с подиум в средата, заобиколен от три редици удобни кресла. Меко звучеше музика. Приятен безполов глас каза:
— Добре дошла. Вие сте на борда на Небесен ангел A810JLX. Получих команда да ви допусна вътре, но нямам информация дали сте от делегацията за церемонията по кръщаването или сте от техниците по поддръжката.
— Тук съм, за да те кръстя — бързо каза Джан. — Името ти е „Алза от Минерва“.
— Така ли? — озадачено промърмори гласът. — Но това не е по нормалната процедура. Кой ви е упълномощил…
— Няма значение — прекъсна го Джан. — Трябва да стигна до командния пункт. Кой е най-краткият път?
— Ще наредя да ви придружат до там.
— Да ме придружат ли? — учуди се Джан. Нали в кораба нямаше живи същества.
От другата страна на кръглата стая се отвори врата и голям метален паяк се вмъкна на шестте си крака. Джан заотстъпва назад, издърпа дългия меч от ножницата.
— Нямате причини да се безпокоите — каза паякът със същия приятен успокояващ глас като другия в стаята. — Аз съм вашият придружител. Моля, последвайте ме.
Той се върна към отворената врата. Джан не се колеба дълго, преди да го последва. Предположи, че това е машина като Езекиил, но се надяваше в нея да няма човешки мозък.
Тя тръгна след паяка, чието тяло се състоеше от блестящо кълбо с диаметър фут и половина. Минаха по дълъг коридор и влязоха в асансьор. Джан не пропусна да отбележи, че и в асансьора се чуваше музика. Когато кабинката потегли надолу, паякът каза любезно:
— Какъв хубав ден за церемонията по кръщаването, нали?
Джан която малко нервно наблюдаваше това създание, се заля в смях.
— Нещо забавно ли казах? — попита паякът, сякаш доволен от себе си.
Джан още се давеше в смеха си и не му отговори.
Вратата на асансьора се отвори към друг коридор. И тук звучеше музика. Всичко изглеждаше съвсем непознато в Небесния ангел. Нямаше ги повредите, промените и мръсотията, натрупани през вековете в Небесните господари. Той беше съвсем друг свят. Коридорът, прострял се пред нея, имаше светлосин таван, бели стени и дебел килим на пода. Стените бяха украсени с фрески, а осветлението отморяваше очите.
— Оттук — каза паякът, припкайки пред Джан.
Следващата врата откри по-привична обстановка. Разпозна командния пункт, макар че малко неща в него напомняха онзи в „Господаря Панглот“.
— Вече сте на желаното от вас място — съобщи паякът. — Мога ли да направя още нещо за вас?
— Не. Просто ме почакай тук — разсеяно каза Джан.
Бързо отиде в задната част на залата и погледна през извитото стъкло — опитваше се да прецени колко се е приближил „Господарят Панглот“, но корпусът на Небесния ангел не й позволяваше да го види. Погледна надолу и уплашено видя още една огромна сянка върху града до тази на Небесния ангел. „Господарят Панглот“ наистина беше наблизо. Тя изръмжа.
— Нещо не е наред ли? — вежливо попита първият глас.
— Не виждам — оплака се тя.