Докато говореше, отвращението я заливаше на вълни. Да лъже толкова унизително тези копелета, само и само да се спаси. Ако нейната майка можеше да я чуе…
Дъхът й спря — офицерът неочаквано дръпна медальона, късайки верижката. Пусна го в кесийка, която извади от джоба си.
— Я виж, ти си била една храбра малка амазонка. Ти наистина си малка за амазонка. На ръст си като някой от вашите евнуси.
— Ъ-ъ, ние си мислихме да искаме правата върху нея, ако никой не я ще — каза колебливо „вторият глас“. — Да я продадем, де, на някоя от робовладелските гилдии.
— Нямате проблеми — каза офицерът. — Но очаквам от вас процент.
— Ама разбира се, господине — каза „вторият глас“. — Знаем какъв е редът, господине.
— Радвам се да го чуя — сухо каза офицерът. — Приключвайте с нея и вървете при групата си. Скоро ще се качваме.
— Слушам, господине.
Накараха я да свали ръкавиците, високите обувки и колана с оръжията, после „вторият глас“ опипа дрехите й, сигурно търсеше скрито оръжие. Тя се сви от допира му, страхуваше се това да не е началото на изнасилване.
Бомбата още беше в нея. Усещаше, че набедрената превръзка я задържа сигурно. Щеше й се да я е загубила някак по време на боя или когато беше в безсъзнание.
Но претърсването свърши бързо, после я избутаха към вратичката на клетката, отворена от един от Небесните войни. Вкараха я вътре и тряснаха вратата.
— Настанете се удобно с твоите приятели, докато още можете. Съвсем скоро ви предстои много интересно пътешествие — каза офицерът и се разсмя.
Джан седна с облекчение между две от жените. Офицерът се отдалечи с двамата войни, единият носеше нейната броня и снаряжението й. Жената отдясно каза:
— Ти си дъщерята на Началничката Мелиса, нали? На онази, която ни докара всичко това.
Джан я погледна. Изглеждаше й смътно позната, но името й не можеше да си спомни. За момент Джан обмисли дали да отрече, че е дъщеря на Мелиса, но се отказа от толкова страхлива постъпка.
— Не само майка ми е отговорна. Мнозинството в Съвета на два пъти я подкрепи.
— Все тая, нейна идея беше да въстанем срещу Небесния господар. Я погледни какво спечелихме — жената отпуснато посочи с ръка димящите руини на града.
Джан въздъхна. Нямаше сили да спори.
— Защо не каза на Небесните войни коя съм?
— Отначало не бях сигурна. Сега знам.
Угасналите очи на жената гледаха Джан със студено презрение. Джан си спомни погледа на Ана, когато я нападаше. Ако идващите Небесни войни не бяха отвлекли вниманието й, Ана сигурно щеше да я убие. Джан усети отчаянието още по-тежко. Не стига, че беше в ръцете на своите врагове, но и сънародниците й я мразеха. Тя огледа клетката. Които бяха чули думите на жената, я гледаха със същото презрение, даже мъжете. Тя затвори очи. Да правят каквото искат.
Не е честно, размишляваше тя горчиво, не е честно да е още жива. Не би трябвало да е. Сигурна беше, че ще умре в последното сражение край болницата. Защитниците бяха прегазени бързо, тя изведнъж се намери сред море от Небесни войни. Пред нея един от тях вдигаше приклада на пушката си, за да я удари. Тя се хвърли напред. След това не помнеше нищо. Вероятно онзи я е ударил с приклада, като е падал. Тялото му и кръвта са я прикрили, сметнали са я за труп в яростта на боя, а после са започнали да търсят пленници. Помисли си какво ли е станало с безпомощните ранени в болницата и после изхвърли представата от главата си, знаеше със сигурност какво се е случило…
Мина към половин час и дъждът спря. Тя отвори очи и погледна нагоре. Небесният господар още не се виждаше в сивата мрачина, но тя усещаше колко ниско виси над тях, даже й се стори, че чува бръмченето на многобройните му двигатели. На площада сега имаше малко Небесни войни и само една товарна рама. Тя се досети, че скоро и те ще се качат. Но не разбираше защо още не са издърпали клетката горе в Небесния господар. Пак погледна към единственото въже, вързано за горния край на клетката. Макар и дебело, изглеждаше износено. Не й харесваше, че ще трябва да издържи тежестта на двадесет и един човека, даже и само през краткото издигане към Небесния господар.
Не след дълго и товарната рама потегли нагоре с останалите Небесни войни и плячката им. Но клетката си стоеше на разрушения от бомбите площад. Това тревожеше Джан. Какво ли им готвеха?
Най-накрая плетената клетка тръгна нагоре, скърцаща от насилието върху нея. Джан и другите трябваше веднага да намерят за какво да се хванат, защото клетката се завъртя лудо на края на въжето, което също скърцаше от напъна. Един от мъжете закрещя в паника. Джан не можеше да го вини за това.
Скоро ги обгърна сивотата на ниските облаци. Джан не виждаше дори седящата до нея жена. Тя се хвана по-здраво за клетката, въртенето ставаше непоносимо. Зави й се свят и тя затвори очите си, но това не помогна. Въпреки страха от очакващото ги в Небесния господар, тя се молеше на Майката богиня изкачването да свърши по-бързо.