— Все за теб да си е — каза тя на Алза с благодарност. — Изтощена съм.
Алза огледа ремонта на оградата.
— Много ли ти се събра?
— Както винаги, нищо повече.
Джан кимна на Марта, която се втурна надолу по мрежата и докато приближаваше прибра клещите в чантата си за инструменти, окачена на кръста й.
— Отиваме вкъщи? — попита тя.
— Да — Джан я погали по главата. Обърна се към Алза и каза: — Може да те посети красноречива пантера. Иска убежище срещу работа за нас. Внимавай. Този котарак е превъзбуден и може да направи нещо от отчаяние.
Алза й се усмихна.
— Не се тревожи. Нали ме познаваш. Никога не поемам рискове. Страхлива съм до мозъка на костите.
Тя се наведе, прегърна Джан и я целуна по устните.
— Пази се, мъничката ми.
Джан тръгна надолу по стълбата, без да сдържа негодуванието си от дразнещата дума, с която я наричаше Алза. Макар да знаеше, че е израз на нежност, напомняше й за чувствителната тема — за нейния ръст. Когато беше по-малка, не се притесняваше толкова. Вярваше на майка си, че с времето ще настигне връстничките си, но сега, на осемнайсет, вече знаеше — няма да порасне повече. Алза и другите й приятелки се извисяваха над нея с четири-пет пръста. Никак не й харесваше да бъде висока колкото един мъж.
Облаците изчезнаха от небето и слънцето вече припичаше силно, докато Джан и Марта пресичаха зеленчуковите градини. Те покриваха всяка педя подходяща земя между стените и крайните сгради на Минерва. Джан забеляза как Марта нервно поглежда нагоре.
— Отпусни се, би трябвало да се появи след поне две седмици — каза Джан.
— Не мога. Небесен господар плаши Марта. Аз не го харесва.
— Не си само ти — каза мрачно Джан.
Вече почти всяка нощ сънуваше Небесния господар. В съня преживяваше първия си детски спомен за Небесния господар „Панглот“. Той сякаш бе запълнил цялото небе над Минерва и докато се спускаше надолу, големите му очи бяха втренчени в петгодишната Джан, която се беше сгушила в майка си на терасата над Площада на данъците. Тя не спираше да пищи и се опитваше да се скрие под полата на майка си… но в съня майка й изчезваше и я оставяше сама.
Джан усети, че по навик оглежда празното синьо небе. „Държа се глупашки като Марта“, каза си тя виновно. „Панглот“ винаги се беше отличавал с точността си. Според майка й това влизаше в налагането на мистичен страх.
Ругатня, извикана от писклив глас, отвлече вниманието й. Минаваха покрай клетките на мъжките шимпанзета и някои от тях се бяха залепили за прътите, за да крещят обидни думи. Повечето бяха предназначени за Марта, но неколцина по-безразсъдни оскърбяваха и Джан. Марта им отговаряше ядосано, като подскачаше и размахваше ръцете си. Джан каза:
— Я не си губи времето с тях. Хайде, че бързам. Имам страшна нужда от измиване и студено питие.
Тя продължи напред. Марта я последва, като изстреля последната ядна фраза, съпроводена с жестове. Колко жалко, разсъждаваше Джан, за разлика от женските, мъжките шимпанзета стават направо непредсказуеми след определена възраст. Разбира се, не всички, но достатъчно много на брой, за да ги затварят от предпазливост. Знаеше, че не винаги е било така, някога и на мъжкарите е могло да се разчита напълно. Но от четиридесет-петдесет години нещата започнали да се променят и се появили първите признаци на несигурност в поведението на мъжките шимпанзета.
„За разлика от мъжете, помисли си тя, чието поведение можеш да предскажеш през целия им живот“. Всеки мъж, когото познаваше, не се отклоняваше от благото и весело настроение и си оставаше завинаги неуморим оптимист. Даже и наближаващата криза с Небесния господар не ги тревожеше прекалено. Защо ли, чудеше се Джан (и не за първи път), Майката богиня е създала мъжете от Минерва толкова обикновени в сравнение с жените? Когато Тя е премахнала злото от душите им, сигурно би могла в същото време да ги направи малко по-интересни.
Като че за да потвърди разсъждението й, пред нея се появи Саймън. Беше между шестимата мъже, обработващи няколко лехи с картофи. Щом я видя, той захвърли мотиката си и се завтече към нея с широка усмивка на красивото и открито лице.
— Джан! Колко се радвам да те видя! Как си?
Тя усети, че по шията й плъзва червенина. Саймън беше единственият мъж, с когото беше имала сексуален контакт. Преживяването беше интересно, но не особено вълнуващо. Все пак споменът за интимността с него я караше да се чувства неудобно.