— Убий го! — заповяда той на Далуин, който вече крачеше към Гормън. — Той се осмели да ми посегне.
Далуин сграбчи Гормън за гърлото, но не знаеше какво да направи. Хвърли смутен поглед към принца.
— Убий го! — пак закрещя Каспар, докато се изправяше с ръка на дръжката на церемониалната си сабя. — Или ще го направя аз.
Сцената в командния пункт напомняше странна картина, всички бяха вцепенени освен принца, който измъкна сабята от ножницата и тръгна към Гормън. Тогава Джан видя, че Гормън гледа умолително към нея… Тя веднага разбра какво е помислил и нито за секунда не се поколеба. Пристъпи напред и извика:
— Господарю мой, не го убивайте сега! Още имате нужда от него!
Озъбеният принц се извъртя към нея.
— Ти пък какви ги приказваш, момиче? Този боклук ме нападна. Той трябва да умре.
Джан се притисна в него и хвана лицето му между дланите си.
— Повелителю мой, чуйте ме, моля Ви! Зная, че трябва да бъде наказан, но не сега. „Господарят Панглот“ е сериозно застрашен и само Вие и Главният инженер можете да го спасите, ако работите заедно. Вие трябва да му позволите да поеме поста си, и то веднага. Всяка секунда е ценна, господарю мой. Погледнете!
Тя го накара да се обърне и да погледне напред. Веригата хълмове се издигаше заплашително съвсем наблизо. Каспар ги гледа няколко дълги напрегнати момента, после върна сабята в ножницата.
— Далуин, пусни го. Гормън, направи необходимото.
Далуин побутна Гормън напред. Като спря само за да разтрие гърлото си, Гормън каза спокойно:
— Рулеви, обърнете соплата надолу, издигане с пълна мощност.
— А нашият любим монарх заповяда ли после да го екзекутират? — попита жизнерадостно Майлоу.
— Не. Лейди Джейн го убеди да не стига до такива крайности. Гормън засега е освободен от поста си и затворен в собствените му стаи. Дочух, че щяло да има нещо като съд, но те прекалено много се нуждаят от него, за да го убият. Дори не могат твърде дълго да го държат далеч от задълженията му.
— Аристократите се нуждаеха и от тях, но виж какво направиха… — той посочи колоните черен дим, които още се виждаха над далечната долина на Бандала.
— Много спориха, преди да решат бомбардировката на Бандала — обясни Джан. — Лейди Джейн се опита да им внуши разумно поведение, но те надделяха при гласуването. Мнозина от Аристократите бяха изпаднали в истерия… Изобщо не я слушаха.
— И така, разрушиха единственото място във все по-намаляващата своя империйка, което ги снабдяваше с метал, да не говорим пък за барута. — Той се изсмя. — Този начин на мислене води империите до бърз край.
— Нали ти казвам, уплашиха се — каза Джан.
Тя се обгърна с ръце. На обичайното място за срещи беше студено, ветровете пронизваха наблюдателната площадка и тънките дрехи не я предпазваха.
— Сигурно са се уплашили повече, отколкото при нашето нападение в Минерва. Ние с нищо не им навредихме, но тези хора от Бандала успяха.
— Наистина успяха — съгласи се почти ликуващият Майлоу. — Даже и аз малко се разтревожих накрая.
Че едва бяха отървали кожите, Джан разбра, когато научи какво е станало. Гормън беше познал, че и трите балона са носели големи количества взрив. Случаен куршум взривил товара на един от балоните, но другите два успели да се издигнат над „Господаря Панглот“ и пуснали големи куки към корпуса. Във всяка от тях рискувал да се вкопчи по един човек и така не позволили унищожаването им от автоматичните лазери.
Куките се забили в корпуса на голямо разстояние една от друга и мъжете от Бандала придърпали надолу по въжетата своите балони, като спрели подаването на горещ въздух в тях.
Във всяка от клетките имало по десетина мъже. Едната група не живяла дълго, защото стъпила на корпуса близо до голямо струпване на Небесни войни, но другата имала късмет. Разстоянието от най-близкия люк до нея било голямо. Докато Небесните войни го изминат, нападателите успели да взривят товара си от барут и пробили голяма дупка в корпуса. Разкъсали, може би непоправимо, една от газовите секции. Нейният незаменим запас от хелий излетял в атмосферата. Разбира се, ако бяха поставили взрива над някоя от секциите, в които имаше водород, „Господарят Панглот“ би срещнал гибелта си. Но и сега на въздушния кораб бяха нанесени твърде сериозни повреди. Той би могъл да си остане осакатен завинаги, ако не намереха начин да ремонтират седма секция и да я запълнят с водород. „Господарят Панглот“ беше леко наклонен надясно и летеше само на хиляда фута, най-голямата височина, която можеха да поддържат.