— Офицерът иска да се убеди с очите си. Копеле.
Войнът нападна Майлоу с крясък. Майлоу го уби.
Новодошлият очевидно се впечатли. А после се учуди — Майлоу го заговори на собствения му език.
Разговорът беше кратък. Накрая офицерът се втурна към стълбата тичешком. Докато тупуркаше нагоре, следван от двамина войни, изненаданата Джан попита Майлоу:
— Ти наистина ли говориш техния език?
— Не много добре. Но трябваше да го науча заради бизнеса преди много, много време. Тогава японците властваха над световната икономика.
— Японците ли?
— Ъхъ. Така се наричат. Май и преди съм ти споменавал за тях. Онези, дето толкова обичаха да хапват главоноги. И имат дяволска непоносимост към чужденците. Те бяха между малкото нации, които не се избиха помежду си след въвеждането на Висшия стандарт…
Изведнъж го прекъсна ясният спокоен глас на лейди Джейн:
— Ей ти, какъвто и да си, демон или магьосник!
Един от държащите я войници незабавно й зашлеви безмилостна плесница, но тя продължаваше да говори на Майлоу.
— Защо не избиеш и останалите жълти чудовища?
Майлоу й се усмихна.
— Защо пък да го правя, Ваша кралска самозабравеност? — попита той подигравателно.
— Помогни ни да си върнем „Господаря Панглот“… ох! — последва още по-силен удар, но тя не млъкна. — Помогни ни и сам назови цената си. Каквото и да поискаш…
Още един удар. От сцепената й горна устна потече кръв.
— Вече сключвам сделка — снизходително каза Майлоу, — но не и с тебе. Ти и останалите костюмирани глупаци вече сте на път да изчезнете. Всъщност вас отдавна ви няма, но не разбирахте това. Сега ще разберете…
Още офицери се спускаха по стълбата, предвождани от говорилия с Майлоу. Последваха заповеди и Аристократите бяха подгонени към стълбата като стадо. Офицерите дойдоха по-близо до Майлоу, но спряха на почтително разстояние. Един от тях, с още повече орнаменти по облеклото си, го заприказва в поредица сякаш застъпващи се къси думи. Майлоу му отговори и посочи димящите останки на компютърния терминал. Офицерът ги огледа и пак се взря в Майлоу. Намръщи се, после кимна едва-едва. Обърна се на пети и се отдалечи. Другите го последваха освен двама, останали да наблюдават Майлоу и Джан.
— Какво става? — прошепна тя.
— Вече споменах, че уговарям сделка. Касае се за живота ни.
— Ами Сирай?
— Сирай? А, твоята малка приятелка от морския комплекс. Какво общо има тя?
— Не можеш ли и нея да включиш в сделката? — умолително рече Джан.
Белите му зъби проблясваха на фона на засъхващата по лицето кръв.
— Защо да го правя? Нали ми каза, че съм й отвратителен. Пък и японците няма да я убият. Нито е от Аристократите, нито от Небесните войни. Сигурно вече са я поизнасилили, но това е най-лошото, което би й се случило.
Джан потрепера.
— Моля те, Майлоу, много те моля. Опитай се да я спасиш. Не искам да се разделям с нея…
— Охо, кръвта на жената от Минерва се е пораздвижила, така ли? — попита той. — Е, жалко тогава, но и дума не може да става за нея. Смятай и себе си за късметлийка, щом те включвам в сделката.
Още от нашествениците влязоха в командния пункт, но ако се съдеше по дрехите им, не бяха войни. Те развълнувано оглеждаха устройствата и контролните уреди, изглежда изпълняваха същите задачи като Инженерите на „Панглот“. От време на време хвърляха страхливи погледи към Майлоу и накълцаните трупове по пода. Явно вече знаеха кой е и на какво е способен.
След десетина минути първият офицер се върна, поговори малко с другите двама и махна на Майлоу да го последва.
— Хайде да вървим — каза Майлоу на Джан. — Стой наблизо до мен и запази спокойствие, каквото и да става.
Заобиколени от тримата офицери и шестима войни, те се качиха по спиралната стълба. По горния етаж също бяха пръснати множество трупове, всички бяха на Небесни войни. Отдалеч се чуваха писъци и викове, но в тази част на „Господаря Панглот“ сражението бе свършило.
Отведоха Майлоу и Джан малко по-нататък по главния коридор и им наредиха да влязат в една от тоалетните на Инженерите. Затръшнаха вратата след тях, но никой не се опита да отнеме оръжието на Майлоу.
— Пфу… — издиша той и тялото му отведнъж се отпусна морно. Хвърли меча на пода и отиде до една чешма. Подпря се на ръба и заплиска с вода главата и лицето си. Тялото му сякаш се смаляваше пред очите на Джан.
— Добре ли си? — попита тя.
— Не, но ще се справя, щом получа някаква храна. Изгорих доста от енергетичните си резерви с всички тези забавления и игрички.
Той изпи голямо количество вода, после смъкна накъсаната дреха и започна да измива кръвта от тялото си.