— Да. Истина е.
Военачалникът се засмя.
— Вече казах, всичко е суета, но това направо е крайност. Каква е съдбата й?
— Тя умря.
— Моля те да ме извиниш — склони глава военачалникът. — Виждам, че това все още е твърде чувствителна тема за тебе, въпреки всички отминали години. Но нека поговорим как си се справял с оцеляването през това време.
— Напуснах планетата — каза Майлоу. — Успях да получа място в една от последните совалки, преди орбиталните станции да наложат карантина. Настаних се в станцията Белведере.
— Белведере. Аха, първата и най-голямата орбитална станция — отбеляза Хорадо. — Още ли съществува? Преди години прослушвах радиопредаванията между Белведере и другите станции, но нашето радиооборудване отдавна вече е безполезен боклук.
— Белведере все още съществува. Другите три станции и марсианските колонии — също. А колониите на Луната отдавна измряха. Нямаше как да минат на пълно самозадоволяване, а другите обитаеми места извън Земята не можеха да отделят от ресурсите си за тях.
— Докога остана в Белведере?
— Доколкото можах. После се сблъсках с неизбежния проблем. Безсмъртието ми, естествено.
— Белведерците не проявяваха търпимост по този въпрос, така ли?
— Точно обратното. Освен това, ако ме бяха разкрили, автоматично биха стигнали до заключението, че или съм бил между висшите ръководители на генетична корпорация, или пък държавен шеф. Каквото и да предположеха, очакваше ме екзекуция — дали защото незаконно съм станал безсмъртен или като военен престъпник, все едно.
— И какво решение намери — попита военачалникът.
— Транспортът между извънземните станции и колонии не бе често, но бе редовен, така да се каже. Доброволно се включвах в екипажите при пътуванията до една от другите станции — Кройзе Сити. И щом се появи възможност за пътуване до Марс, възползвах се от нея. Дълго пътешествие беше — Майлоу въздъхна. — Бях принуден да направя онова, което направих. Беше въпрос на оцеляване — Той погледна към Хорадо. — Разбираш ме, нали?
— Да, добре те разбрах.
Майлоу за момент изви очи към Джан и продължи:
— Бяхме шестима на борда. Единствен аз достигнах Марс жив. Разказах им, че внезапно падане на налягането, причинено от пробив на микрометеор, е убило другите. По щастлива случайност аз имах работа във въздушния шлюз и затова носех скафандър. Повярваха ми.
Военачалникът каза:
— Но с какво се подобри положението ти? Нали е имало радиовръзка между Белведере и марсианската колония, жителите й сигурно са научили кой си и най-важното — на колко години си.
— Присвоих си самоличността на един от другите членове на екипажа. За онези в Белведере бях мъртъв.
— И не разкриха измамата?
Майлоу поклати глава.
— Белведерците пожелаха да бъда върнат, за да се явя пред съда и да обясня злополуката, но аз пък поисках убежище на Марс. Разбираш ли, между Белведере и Марс имаше политически търкания. Марсианците отказаха да ме предадат, заявиха че резултатите от тяхното разследване би трябвало да задоволят белведерците.
— И ти остана на Марс.
— Докогато можех да си го позволя — каза Майлоу. — После се появи същият проблем. Смяташе се, че остават няколко години, докато навърша двеста.
— Какво решение взе тогава?
— Почти същото. Убеждавах ги да изпратим експедиция до Старшайн, последната изведена в орбита станция. Целта беше малка търговия. Знаехме, че са успели да синтезират широк спектър от лекарства, чиито запаси на Марс отдавна се бяха изчерпали. А ние пък щяхме да им предложим семена, за да подобрят сортовете в своите хидропонни плантации. Естествено експедицията не беше особено наложителна и лишаваше колонията от ценни запаси, но по това време вече бях достигнал пост с известно влияние.
Военачалникът кимна одобрително.
— Космическият кораб никога не стигна до Старшайн. Хората там се бяха съюзили с Белведере. Между станциите редовно кръстосваха совалки. Не можех да поема риска от среща с някои от Белведере или Старшайн, който вече е бил роден, когато напусках Белведере сто и шестдесет години по-рано. Почти невероятна, но твърде опасна възможност.
— И що за нещастие сполетя тази експедиция?
— Пробив в основния горивен резервоар. Вече не можехме да се доберем до Старшайн, но имахме достатъчно гориво да доближим Земята и да се оставим на нейното притегляне. И понеже корабът не беше проектиран да издържи в плътната атмосфера на Земята, разпадна се по пътя надолу. Аз и част от екипажа се приводнихме насред океана в спасителна капсула. Дрейфувахме дълго и останалите, тъй като не притежаваха моите, ъъъ, особени качества, умряха. Спасиха ме хората от един морски комплекс. Живях там, докато „Господарят Панглот“ нападна комплекса, и бях пленен. Това е, после се появихте вие.