Когато Майлоу свърши с разказа си, военачалникът за пореден път се обърна към нея и тя замръзна под безмилостния поглед. Не можеше да се каже дали в тези очи се е появил някакъв оттенък на уважение. Той проговори:
— Имаш безочието да ме порицаваш за умъртвяването на тези хора, твои предишни врагове, а си възнамерявала да унищожиш въздушния кораб и всеки един човек на борда му.
Тя отвори уста за отговор, но веднага стисна устни.
— Можеш да говориш — разреши Хорадо.
Джан мереше думите си:
— Щом се стигна до изпълнение на намерението ми, не можах да го направя. Не можех хладнокръвно да убия всички хора в кораба.
— А аз можах, това намекваш — Той завъртя глава. — Създаваш си неправилна представа за мен. Не съм жесток човек. Но нямах избор, трябваше да отстраня цялата управляваща класа на „Господаря Панглот“. Друга възможност нямаше. И уверявам те, общо взето те умряха бързо и чисто. Колкото до тази наглед варварска изложба… — посочи главите от двете страни на трона, — тя просто е най-добрият начин да покажа на всички слоеве от обществото в „Господаря Панглот“, че старият ред е премахнат безвъзвратно и е безплодна дори идеята за някаква по-нататъшна съпротива.
После попита Майлоу:
— Случва ли ти се да усещаш у себе си началото на лудост?
Майлоу се стресна от въпроса. Помълча преди да отговори. Очевидно внимателно избираше изразите си.
— Лудост ли? Нима създавам впечатление на?…
— Въпросът се отнасяше повече за мен самия — каза военачалникът. — Понякога се питам дали не полудявам и се чудя би ли могло това да се окаже вторично последствие от безсмъртието. Ти какво би казал?
— Не съм забелязал у себе си признаци на психическа нестабилност — отвърна Майлоу, без да бърза. — Нито пък виждам защо безсмъртието би трябвало да води до безумие. Може би ако някой преживее хиляди години, ще се появят емоционални напрежения, непознати досега на човечеството. Или човекът ще бъде налегнат от обикновена скука.
— Скука — замислено каза Хорадо. — Да, появяват се и периоди на скука, но повече се тревожа от склонността си към солипсизъм. Според мен предизвиква я твърде изисканият ми начин на живот. Толкова отдавна играя ролята на бог в моето кралство тук, без равностойни събеседници, че постепенно започвам да приемам ролята си като действителност. Как мислиш?
Майлоу все така търсеше подходящи думи.
— Предполагам, че едва ли има опасност това да се случи. Самият факт, че обективно разсъждаваш по проблема, показва съпротивата ти срещу илюзията.
— Поне засега — усмихна се военачалникът. — И трябва да ти кажа, Хейз, днешната ни среща е едно чудесно разнообразие за мен. Без съмнение, присъствието ти е направо психическо лекарство. И ми е забавно да говоря „американо“ след толкова години. Представи си, помня времето, когато вашият език се наричаше „английски“.
— Аз също — отговори Майлоу. — Даже си спомням Англия. Бях там за малко, само месец преди бедствието.
— А, да — кимна военачалникът. — Реакторът. Името беше Чернобил, нали?
— Не. Чернобил беше в Русия. Години преди това. Май не си спомням името на английския. Но имаше разлика — руската злополука не направи кой знае какви поразии в самата страна поради климатичната обстановка. В Англия се случи точно обратното — гадостта се изсипа над целия юг на острова.
— Вярно, нямали са късмет — съгласи се Хорадо. — Но в сравнение със сегашната разруха от тази пустош, гибелта на една малка страна някак губи значението си.
— И във вашата част от света ли е толкова лошо положението с пустошта?
— По-зле е. Точно по тази причина Небесните господари на Изтока воюват помежду си и затова аз сега съм тук.
— И аз се питах защо си предприел толкова дълго пътешествие — каза Майлоу.
— Нямах избор. Сигурно си забелязал, че лазерната защита на „Ароматния бриз“ вече не действа. Повреди се напълно преди няколко години. И моите съперници в Изтока откриха това. Вече беше само въпрос на време „Ароматният бриз“ да стане жертва на успешно нападение от друг Небесен господар. И реших да поема риска на далечно пътуване до друг континент. Тук не биха могли да знаят за уязвимостта на „Ароматния бриз“. Исках да атакувам първия срещнат Небесен господар, надявах се моите самураи да го овладеят, преди защитниците му да открият, че нямам лазери — той сви рамене под издутия халат. — Оказа се добър план. Когато войните на „Панглот“ разбраха, че могат безнаказано да ни обстрелват със снаряди, беше твърде късно. Моите хора се добраха до оръдията.