— Всичко е висяло на косъм — отбеляза Майлоу.
— Така е, но трябва да ти призная — нямах съмнения за изхода от двубоя — Хорадо се усмихна. — Ето още един признак на завладяващата ме илюзия за всемогъщество.
— А сега какво ще правиш?
— Ще превърна „Господаря Панглот“ в основна база. Повечето му предишни обитатели, тоест оцелелите измежду тях, ще бъдат прехвърлени в „Ароматния бриз“. Разбира се, ще бъдат под моя строг, но хуманен контрол. Сега разполагам с два кораба, ще предприема стъпки да увелича флотата си, докато получа властта над достатъчно територии, за да осигуря за дълго оцеляването на своя народ. И своето.
— Идеално измислено — одобри Майлоу. — Надявам се да стигнем до споразумение как аз и приятелката ми бихме могли да споделим това светло бъдеще. Това би била отплатата за предложеното от мен нещо.
— И как точно смяташ, че трябва да ти платя?
— Аз бих предпочел да го нарека подарък. Как ли… — Майлоу огледа „Големия салон“. — …начинът е навсякъде около тебе. „Господарят Панглот“ би ме удовлетворил.
След дълга пауза военачалникът меко каза:
— И какво би ми предложил, за да ти дам в замяна цял Небесен господар?
— Ами естествено чисто нов Небесен господар — безгрижно отговори Майлоу. — Така да се каже, все още в опаковъчна хартия. Нов, блестящ и пълен с безценен хелий. И ще се справиш къде-къде по-добре от всеки сегашен Небесен господар. Те бавно се разпадат на парчета, би трябвало да го знаеш. Няма съмнение, той ще бъка от работещи уреди на Старата наука. Всъщност ще е едно летящо ковчеже със съкровища и ще бъде само твой.
Хорадо попита студено:
— И на кое място си скрил този девствен Небесен господар?
— Не е Небесен господар, а Небесен ангел — поправи го Майлоу. — Естествено, в момента се намира в Рая.
Майлоу се ухили и посочи нагоре.
Глава двадесет и първа
— Ама ти сериозно ли искаш да правиш нещо заедно с това… това същество!
Майлоу неспирно тъпчеше храна в устата си, ловко използвайки две тънки пръчици. Тя неспокойно чакаше отговора му и нервно обхождаше малката слугинска стая, която им отпуснаха. Най-после Майлоу се уригна доволно и каза:
— Ах, великолепно е! След толкова години пак да си хапна от японските ястия. Ти сигурна ли си, че не искаш още? Изяде само малко ориз.
— Не съм гладна. Пък и във всичко останало има месо.
— Не във всички гозби — той вдигна една паница от масата и я поднесе на Джан. — Това е риба.
Тя погледна лъскавите резени плът и изкриви уста.
— Месото на рибата също си е месо.
— Вярно — съгласи се Майлоу и пъхна резен в устата си. Тя извърна отвратено очи настрани.
— Ще отговориш ли на въпроса ми? — настоя Джан.
— Всичко с времето си — каза й той. — Защо не седнеш? Опитай се да се отпуснеш. Днешните събития имаха твърде задоволителен завършек.
— Сигурно, поне за тебе.
— И за тебе също. Например запази кожата си, въпреки всички усилия да я загубиш. И аз можех да те убия, когато подхвана онова тъпо бръщолевене.
— Не се сдържах. Побеснях, като почна да опипва главата на лейди Джейн, сякаш е някаква играчка.
— На лейди Джейн вече не й пукаше, ти защо трябваше да се обаждаш? — попита Майлоу, както си хапваше още от рибата.
— Не изпитваш ли никакво уважение към мъртвите? — ледено го попита и тя.
— Аз не уважавам кой знае колко и живите, защо да правя изключение за мъртъвците? — каза той с усмивка.
Джан го изгледа и кимна.
— Ами да, ти наистина по нищо не се отличаваш от него. И двамата сте убийци, само че той убива с по-голям размах.
— Не се говори така с покровител — подкачи я Майлоу. — Ако не бях аз, досега да си разбрала как мъчат грешниците в ада. Той говореше сериозно за одиране на кожата ти, не се опитваше само да те сплаши.
— Да, знам — настръхна Джан и здраво притисна ръце към гърдите си.
Майлоу се хилеше присмехулно.
— Щеше да бъде трагедия, ако беше изпълнил заканата си. Кожата е едно от най-хубавите ти качества. Но жалко, ти предпочете да покриеш по-голямата част от нея. Много повече ми харесваше с ония одежди на Аристократка.
— Твоя работа, аз пък не се харесвах.
Когато доведоха нея и Майлоу в това стайче, тя го помоли да поиска дрехи от придружителите им. Отначало й донесоха сложно изработена дреха, като облеклата на жените, седящи в краката на военачалника. Така и не разбраха защо я отхвърли и вместо нея поиска мъжки дрехи. Но й дадоха това, с което беше сега — свободна куртка и широк панталон, и двете в черно. Появи се нов проблем — куртката нямаше нито копчета, нито кукички и можеше да я пристяга само с платнен колан, а той й се струваше доста неподходящ за целта. И все пак се чувстваше много удобно с тези дрехи след задушаващите рокли на Аристократките.