Майлоу довърши рибата и взе друга паница.
— Водорасли — каза той с тон на ценител. — Поне това можеш да ядеш, без да нарушаваш вашите принципи от Минерва.
— Казах ти, не ми се яде. Много съм напрегната и се тревожа.
— Че има ли за какво да се тревожиш? Не сме заплашени от непосредствена опасност, имаме храна, подслон и топло легло. Всичко върви според моя план.
— Не за себе си се безпокоя, а за Сирай — каза му тя. — Защо не искаш да изпълниш молбата ми и поне да попиташ дали е жива и здрава?
— Защото засега достатъчно неща исках от военачалника и подчинените му. Не мога да предизвиквам късмета си, като му досаждам за някаква слугиня, даже тя и да споделя леглото с тебе.
— Не е вярно — отсече Джан с почервеняло лице.
Майлоу дълго се смя.
— Амазонке, да си беше видяла лицето. Розовото вълнение на любовта. Божичко, що за сексуален живот си имала през последните месеци! Принц Каспар, лейди Джейн и твоята безценна морска нимфа. Каква разлика от пълното със сексуални предразсъдъци момиче от Минерва, което видях в деня на идването ти в „Господаря Панглот“.
— Ти най-добре знаеш защо спях с Каспар и лейди Джейн — гневно изсъска Джан. — И грешиш за Сирай. Признавам си, влюбена съм в нея, но не сме любовници. Тя реши да бъде така, а не аз.
— И никога не си преспивала с нея? — попита той с многозначителна усмивка.
— Не е твоя работа.
— Така си и мислех — той пак се разсмя.
Джан се овладя с усилие.
— Майлоу, моля те. Умолявам те, помогни ми да науча какво й се е случило.
Майлоу остави пръчиците на масата — всички паници бяха празни, и се зае да я разглежда изучаващо.
— Ами добре — каза накрая. — Но в замяна искам да правя секс с тебе. Сега. Ей там — той посочи леглото. — Какво ще кажеш?
Само при мисълта за телесен допир с Майлоу започна да й се гади. Без да мисли, щеше да изкрещи „Не!“, но се спря. Заради Сирай. След дълго колебание изрече прегракнало:
— Щом искаш, ще го направя.
Очите му се присвиха.
— Защо усещам някакво крайно нежелание? Какво толкова непоносимо намираш в мен? В края на краищата, успя да се справиш с моралните си задръжки, внушени в Минерва, когато се наложи да спиш с Каспар. А този мъж носеше голяма част от вината за смъртта на твоя народ. Може би те отблъсквам физически? Не е от миризмата ми, защото нямам никаква.
Джан наистина усещаше физическо отвращение към него, но не можеше да определи защо. Не заради тялото му, просто всичко в него й въздействаше отблъскващо. Колкото повече научаваше за него, толкова по-зле го понасяше. Укрепваше убеждението й, че беше прав, когато говореше за себе си не като за човешко същество. Той май се гордееше с този факт, а в нея се събуждаше неопределен първобитен страх… и отвращение.
— Е, какво? — нетърпеливо попита той.
— Виж сега, доброволно решавам да правя секс с тебе, а ти ще научиш къде е Сирай. И хайде да не намесваме моите лични преживявания. И преди не си им обръщал внимание, защо трябва сега да започваш?
Тя посегна да развърже възела на колана. Майлоу вдигна ръка да я възпре и каза уморено:
— Не си прави труда. Само исках да те изпитам. На майтап. Така се изтощих днес, че либидото ми е мъртво като изчерпана батерия. Толкова съм способен да се чукам с тебе, колкото и да летя. Дано това не те обижда.
Джан се колебаеше между облекчението и разочарованието.
— Но какво ще стане със Сирай?
— Забрави я — тонът му охладня. — Ако е още жива, вече са я прехвърлили в „Ароматния бриз“.
Той махна към проблясващите в малкия прозорец светлинки на другия Небесен господар. Двете туловища се носеха из въздуха едно до друго, свързани чрез цяла мрежа въжета. Несигурни дървени мостчета бяха прехвърлени между двата корпуса. По-рано, през деня, Джан и Майлоу наблюдаваха подгонените по тези мостчета победени жители на „Господаря Панглот“, които отиваха към „Ароматния бриз“.
— Копеле гадно — каза Джан, очите й смъдяха. — Гадно жестоко копеле. Как мога да я забравя? Тя е всичко за мен.
Майлоу си наля чаша от питието саке. Изпразни я на един дъх и се обърна към Джан:
— Ще ти се наложи да оценяваш нещата по-трезво. Рискувам плановете си даже като включвам и тебе. И няма как да се справим, ако сме трима.
— С какво да се справим? — мръщеше се Джан.
— Трябва да слезем долу, на земята. Ще отлетим от кораба. Не сега, разбира се, след два дена ще наближим развалините на космическата база „Армстронг“.