Джан се обърка.
— Но защо? Нали точно това място искаш да стигнеш? Каза на военачалника, че средството за свръзка било там.
— Стига, Джан, още ли си наивна след всичко станало? Смяташ ли, че мога да се доверя на този тип? Щом получи желаното, веднага ще заповяда да ме убият. Даже мога да си представя как ще стане — ще ме покани да отпразнуваме успеха със саке и изневиделица ще се появят онези негови войни с автоматите и ще ме пръснат на мръвки. — Майлоу се усмихна замечтано. — Освен това, абсолютно ясно е — той е почти мръднал.
— Какво?
— Казвам, подозренията му, че трудно поддържа връзка с действителността, са основателни.
Майлоу си сипа още саке.
— Не те разбирам — въздъхна Джан. — Всички приказки за Небесния господар, дето си го видял в небето, лъжи ли бяха?
— Ами, как може. Истина са до последната дума.
Майлоу беше разказал на военачалника как заедно с другите в космическия кораб от Марс направили откритието.
— След като повредих главния горивен резервоар, изоставихме надеждите да се доберем до Старшайн и решихме да се насочим към Земята. Все още бяхме на около 15 хиляди мили, когато на предния радар се появи голямо кълбо. Толкова голямо, че го помислихме за някаква друга орбитална станция, но не си спомняхме да е строена пета станция. Тогава бордовият компютър изрови някъде измежду файловете решението на загадката. Това беше Раят, така наричали огромния завод за производство на Небесни ангели.
— Започнахме да спорим — продължи Майлоу. — Повечето искаха да похабим част от останалото ни скъпоценно гориво, за да променим траекторията и да пресечем пътя на Рая. Надяваха се, че там ще намерим големи запаси ракетно гориво. Аз се противопоставих. Естествено, нямах никакво желание да отидем в Старшайн. Но те надделяха при гласуването и ги оставих да правят каквото искат.
Когато орбитата ни съвпадна с тази на завода и го доближихме, казах си, че Раят е впечатляваща гледка. Огромен скелет във формата на цилиндър, дълъг към миля и половина, обкръжен от преобразуватели на слънчевата енергия. Но най-зашеметяващото нещо беше вътре в него — Небесен ангел.
Дойде време и за следващата изненада. Получихме запитване от Рая кои сме. Беше ужасен миг. Страхувах се да не би да има хора. Но сигналът се оказа изпратен от компютър. Обяснихме какви сме, поискахме разрешение за скачване, но получихме отказ — не знаехме кода за допуск.
Аз не спирах ровичкането из смътните си спомени за Рая и все пак постигнах някакви резултати. Заводът винаги е бил почти напълно автоматизиран. Разбира се, навъртали се по няколко души като контрольори, но сглобяването на Небесните ангели било извършвано от роботи под командите на централния компютър.
Спомних си и че мястото било изоставено доста преди Генетичните войни, сметнали нуждата от Небесните ангели за изчерпана, защото условията в Третия свят се подобрили след генетичните революции. В едно бях сигурен — не си спомнях готов Небесен ангел да е бил зарязан в завода.
Имаше само едно възможно обяснение — компютърът да е продължил изпълнението на програмата и след като хората си отишли. Всички системи бяха още в действие — антиметеорната електромагнитна защита например. От по-близко разстояние видяхме щъкащи насам-натам по корпуса и из завода паякообразни роботи. А когато се опитахме да се скачим, компютърът започна маневри за отклоняване и опитът ни се провали. Горивото свършваше, трябваше да се откажем и да продължим към Земята, за мое голямо облекчение.
Но през годините след това не спирах да си блъскам главата за онзи девствен Ангел горе. И нещо ми просветна. Централният компютър чака сигнал от Земята, за да изпрати Небесния ангел, където поискат от него. Според спомените ми и процедурата по снижаването се изпълнява автоматично. Това е всичко — изпращаш правилния сигнал и тогава ела и виж — от небето към тебе се спуска блестящият нов Небесен ангел. Е, има един проблем — да откриеш сигнала, а после да го пратиш.
— Сигурен ли си, че си открил решението? — беше попитал военачалникът.
— Вече съм сигурен — отвърна Майлоу. — Спомних си, че Небесните ангели бяха контролирани от командния център на Обединените нации. Трябваше само да открия къде е той, да стигна до там и да излъча точната команда към Рая.
— Но откъде знаеш, че този команден център още работи след толкова време? — попита военачалникът.
— Защото установих връзка с него. По-точно с управляващия го компютър. Това правех в командния пункт на „Панглот“, когато нахлуха твоите войни. От момента на пленяването ми все се опитвах да измисля как да стигна до командния пункт. Надявах се компютърът на „Панглот“ още да поддържа връзка с командния център. Безпокоях се, че не намирам начин, но пристигна моята малка приятелка и попадна в прегръдките на Аристократите. Чрез нея открих работещия терминал в командния пункт. Това ме окуражи, но никой от възможните кодове за достъп не съживяваше компютъра. Или командният компютър отхвърляше сигнала, или сигналът не достигаше до него — поради повреда или в „Панглот“, или в центъра. Този подход на пробите и грешките можеше да продължи до безкрайност, трябваше лично да се добера до терминала.