Нейните думи го засегнаха.
— Миранда, аз не виждам нещата така… Ти си не по-малко истинска от мен…
— О, много ти благодаря — отвърна Миранда със сарказъм. — Чуто от тебе, това е истински комплимент.
Майлоу си пое дълбоко дъх. Искаше му се да я сграбчи и тъй да я разтърси, че да изчезне от лицето й това самодоволно, снизходително изражение, но не смяташе за разумно да избухва. Това нейно странно настроение вероятно се дължеше на някаква емоционална заблуда и ако Майлоу запазеше спокойствие, би могъл да я разубеди. Той каза сериозно:
— Миранда, нашата връзка е особена, тя е уникална. Ние сме по-близки от която и да е друга двойка.
— Ако това е най-голямата близост, възможна между двама души, тогава Господ да е на помощ на човечеството — присмя се тя.
— Не можеш да го отречеш! — възрази той. — Обичаш ме не по-слабо, отколкото аз тебе. Нямаш избор, ти беше…
Не продължи, усети грешката си. Но тя довърши изречението вместо него:
— …програмирана да те обичам. Да, напълно осъзнавам този факт, Майлоу. И някога наистина те обичах. Но програмата вече не може да ме принуди. Защото ти не си същият човек.
— Сега пък за какво говориш?
— Говоря за всичките тези „усъвършенствания“, на които се подложи. Ефектът от тях се натрупа в тебе. Промениха те по начин, който не си очаквал. Всъщност вече ми се струва, че не си човек.
— Щуротии! — възкликна той. — Ти сигурно си пияна!
— Не, не съм. Казвам истината. Прекрачил си някаква невидима черта, разделяща хората и… другите същества. Ти така се препроектира, Майлоу, че направо излетя от човешкия род.
— Това са безсмислици! Признавам, че се промених, но пак съм човек! — каза ядосано Майлоу.
— Човек ли си? — попита тя. — Кое човешко същество не усеща болка? Кое човешко същество не може да изпита страх? Паника? Ужас?
— И защо липсата на тези човешки недостатъци да ме прави по-малко човек? Защо принадлежността към човешкия род трябва да се определя със способността да изпитваш болка, страх и ужас?
— Мога да ти посоча много причини, но ето ти главната — ако ти самият не усещаш болка или страх, не можеш да споделяш чувствата на останалите, които още ги усещат. Ти си отряза пътя към хората.
Майлоу разтърси глава.
— Не, не, ти не разбираш. Твърде добре си спомням какво означава да страдаш от тези болести на така нареченото човечество. Но не ставам нечовек, като съм се освободил от тях. Дори сега повече ви съжалявам! Ти не знаеш от какво се лишаваш, Миранда. След последната серия усъвършенствания достигнах абсолютната свобода. Можеше да станеш като мен, ако не беше толкова глупава.
— Отново ти благодаря за подареното безсмъртие, Майлоу, но другите ти подаръци хич и не са ме интересували.
— Един ден ще съжаляваш, че си ги отхвърлила — ледено процеди той.
— Майлоу, този ден никога няма да настъпи, обещавам ти. Да, аз съм само твое генетично ехо, но все още съм човек. И такава искам да си остана.
Той едва удържаше нервите си. Наложи му се да напрегне цялата си воля, за да не й посегне.
— Колко пъти да ти повтарям, аз съм човек. Свръхчовек, да, но в основата си съм човешко същество.
— Ти така си мислиш, Майлоу, но не си. Не можеш да видиш отстрани в какво си се превърнал. Човешката личност е резултат от безкрайно сложен и съвършен биологичен процес и науката би трябвало още много да помисли, преди да се бърка в него. Не можеш ей така да отрежеш големи парчета от системата — както правят твоите генинженери, без да унищожиш нещо жизнено важно… — Миранда кимна сякаш на себе си. — Да… да… това е. В определен смисъл ти се самоуби, Майлоу — тя внезапно се закиска. — Каква ирония! Всички тези пари и усилия — за да се превърнеш в супермен. Но по този начин ти извърши доста особено самоубийство. Разхождаш се наоколо и се мислиш за безсмъртен, а всъщност си мъртъв отвътре и мравките вече гризат душата ти.
— Млъквай! — взриви се той и вдигна ръка да я удари. — Не желая да слушам тези идиотски предразсъдъци! Питам те за последен път — идваш ли с мен или не?
— Не, Майлоу. Просто не мога да търпя присъствието ти. Не само защото се промени като личност. Отблъскваш ме и физически. Онези твои „усъвършенствания“, те изкривиха по нещо в тебе на всички равнища. Казвам ти истината — гади ми се от тебе. И го казвам с всяка твоя клетка в моето тяло.
Майлоу бавно свали ръката си. Мълчаливо гледа Миранда, после се обърна и се отдалечи по „плажа“. Мина през един от холографските образи и излезе през вратата. Качи се в асансьора направо в гаража за флиперите. Посрещна го малък домашен кибероид.