Миранда се втурна през вратата след минута. Майлоу нагласи близкия план към лицето й. Очите й бяха широко отворени, страхът преливаше в тях. Той се досети, че тълпата е плътно зад нея. Представи си какво е почувствала, след като е открила, че флиперът не може да излети. Пак се ухили.
Тя затича по покрива. Махаше трескаво с ръце. Очевидно забелязваше светлините на неговата машина. В гаража проблясваха изстрели. Сигурно домашният кибероид си върши работата, помисли Майлоу. Или пък се опитва да сервира закуски на „гостите“ и се чуди защо те в отговор стрелят по него. От тази представа Майлоу се разсмя гласно.
Първият от тълпата изскочи на покрива. Мъжът носеше автоматична пушка. Последва го жена с мачете в ръка. Идваха и други…
Миранда побягна, но нямаше къде да отиде, освен ако скочеше на покрива. Заклещиха я в един ъгъл и я наобиколиха. Тя все още махаше с ръце. Майлоу се пресегна и изключи светлините на флипера. После жадно гледаше екрана, докато долу разкъсваха Миранда на парчета. Чак когато вече нищо не се виждаше от нея сред буйстващата тълпа, той осъзна, че трепери от настъпилата ерекция.
Спусна флипера право надолу. Падна над тях, преди да разберат какво става. Неговите лазери и картечници скоро избиха хората по покрива. След това пусна бомба върху къщата и отлетя на юг.
Глава двадесет и трета
Светкавиците за миг очертаха по-високите кули на далечния град. Джан бе обзета от страхопочитание. Никога преди не бе виждала град — впечатляваше я дори с огромните си размери. Как са могли да построят сгради, издигащи се толкова нагоре в небето, без основите им да поддадат и те да се срутят? И как би могла да си представи, че тези здания някога са били претъпкани с хора? Едва ли е възможно толкова много хора да са живели едновременно.
— Сигурно там е имало хиляди и хиляди хора — обърна се тя към Майлоу.
— Какво? — обади се той разсеяно.
През последните минути беше необичайно мълчалив, стоеше облегнат на парапета и умислено разглеждаше града. Тя повтори думите си и получи отговор:
— Не, много повече са били. Имал е население над шест милиона.
— Шест милиона? — тя поклати глава, не вярваше на чутото.
— Истина е. Познавах добре града. Беше жив, когато го видях за последен път. Всички тези кули бяха осветени. По улиците имаше движение. Из небето прелитаха флипери…
Той отново замълча. Джан си мислеше, че си припомня неща отпреди векове и за момент го съжали.
— Онази огромна кула там, в средата. Нея ли трябва да достигнем? Тя ли е „Скайтауър“?
— Шът — спря я той и погледна през рамо към неизменните си придружители — двама мълчаливи самураи, застанали на десетина стъпки от тях на откритата площадка. Формално Майлоу и Джан имаха разрешението на военачалника да ходят, където си искат, из общодостъпните части на „Господаря Панглот“, но щом пристъпеха прага на стаята, след тях тръгваха двама войни. Майлоу каза на Джан, че те едва ли разбират „американо“. Почти сигурен беше, че само военачалникът знае езика, но не можеха да рискуват открит разговор пред тях.
— Тихо — Майлоу наведе глава към нея. — Да, това е „Скайтауър“. Само мога да се надявам, че в главата на нашия приятел няма да се събудят отдавнашни спомени.
— Кога се махаме? — попита Джан.
Според нея градът все още беше твърде далеч и стомахът й се присвиваше от идеята да прелетят цялото разстояние с един от японските планери. А с всеки изминал миг градът отново се отдалечаваше — „Господарят Панглот“ прелетя край него в широк кръг и вече поемаше към космическата база „Армстронг“, на североизток.
— Трябва да се стъмни съвсем — прошепна Майлоу.
— Но как ще виждаме накъде се движим? — разтревожи се Джан.
— Не съм ли ти споменавал? Виждам великолепно в тъмното.
Тя отдавна вече не се учудваше на качествата на Майлоу. Само кимна и каза:
— Е да, ама аз не виждам.
— Не се притеснявай. Ще поема управлението. Прави каквото ти казвам и всичко ще мине без грешка. Единственият ни проблем е онази буря над хълмовете. Дано отмине в друга посока.
— А какво ще правим с този проблем? — тя леко завъртя глава към мрачните им придружители, които се преструваха, че наблюдават града, а не тях. Майлоу също ги погледна набързо и сви рамене.
— Те не са проблем. Обратно, ще ни бъдат от полза. Е, поне един от тях.
Той не навлезе в подробности, а тя и не настояваше. И без това скоро щеше да научи какво е искал да каже. А дотогава той нека си се радва на малката игра на тайнственост.
Градът все повече се отдалечаваше и скоро Джан трудно различаваше неговите кули при редките проблясъци на мълниите. Но можеше ясно да вижда светлините на „Господаря Панглот“, който следваше „Ароматния бриз“ на около миля. Мислите й неизбежно се насочваха към Сирай — дали беше в „Ароматния бриз“ или пък в „Господаря Панглот“? В безопасност ли беше? Какво й се случваше точно сега?