Той пъхна меча в ножницата и започна да разгъва планера. Джан вярваше, че вижда магия — това нещо растеше с всеки миг, металните тръби ставаха четири пъти по-дълги, коприната на крилото се разперваше безкрайно… Скоро планерът се просна в истинските си размери на площадката. Майлоу неочаквано ритна парапета, успя да го разцепи. Още два ритника и целият парапет изчезна. Джан се дръпна от ръба. Перспективата да скочи в черната пустота и да зависи само от хилаво копринено платно, кухи метални тръби и няколко жици съвсем загуби привлекателност.
— Бързо! — подкани я Майлоу. — Препаши оръжията и се напъхай в този хамут.
Той вече нагласяше своя хамут, окачен с телове за центъра на планера. Тя припряно стегна колана и се вмъкна до него. Ремъците обвиваха бедрата и кръста й. Планерът беше подпрян на задния ръб на крилото. От центъра висеше и метален триъгълник, сглобен от тръби.
— Хвани се за тази тръба, ето така — каза Майлоу и сграбчи хоризонталната част на триъгълника. Джан направи същото с болезнено блъскащо в гърдите й сърце.
— Щом скочим, не сгъвай тялото си и прави каквото ти казвам. Разбра ли?
— Да — отвърна тя.
Устата й веднага пресъхна.
— Добре, пристъпи към ръба и се приготви да се оттласнеш с пълна сила, когато ти дам сигнал.
Застанаха на самия ръб, коприненото крило стърчеше, почти изправено зад тях.
— Щом кажа „три“, скачаш — предупреди я Майлоу, присвил крака за скок.
Джан също се приготви. Вятърът подхвана дългата й коса и я залепи на лицето й. Коприната на крилото заплющя.
— Едно…
Зли викове зад тях. Японците идваха.
— Две… три!
Всеки миг озверелите японски войни щяха да изпълнят площадката и това моментално освободи Джан от съмненията преди скока. Усилието напрегна мускулите й до скъсване. И веднага, щом се отделиха от площадката, оттам запукаха изстрели, край бузата й свирна куршум.
Стреляха по тях без прекъсване, но двамата с Майлоу стремително се спускаха надолу в студения нощен въздух. Джан реши, че падат безконтролно, но преди да се увери в това, вече правеха широк плавен завой.
Летяха.
— Наклони тежестта си наляво! — заповяда Майлоу.
— Какво?
Планерът сега летеше почти хоризонтално. Насрещният вятър свистеше право в очите й. Те се насълзиха. Не че имаше какво да види точно сега.
— Наклони се наляво, към мен! — изкрещя Майлоу. — Веднага!
Направи каквото искаше от нея. Неговото тяло се премести на същата страна. И планерът зави наляво, след секунди Майлоу извика:
— О кей, стига! Изправи се пак! — Тя веднага се подчини. — Добре. Поне се движим в нужната посока, но ни трябва по-голяма височина, за да стигнем града. Дано срещнем възходящи течения.
Полетът продължаваше. Джан като че започваше да усеща радост от преживяването. Да летиш сред тишината като стрела в мрака…
— Лайняна работа — изръмжа Майлоу.
— Какво става?
— Дупка в крилото. Или е от куршум, или е от сабя.
Тя погледна през рамо, но макар и да различаваше очертанията на крилото над тях, не се надяваше да види цепнатината.
— Ще ни затрудни ли?
— Засега не, но се разширява.
— Олеле.
Удоволствието й се изпари. Взря се надолу, опитваше се да усети разстоянието до земята.
— Ама че гадост — пак се обади Майлоу. — Така няма да се доберем до града.
— Ще се пребием ли?
— Съмнявам се, но ще се влачим дълго. А онова под нас е пустош.
Джан нямаше представа колко време е минало, когато усети разтърсващо дърпане, едва не изтърва тръбата. Чу вика на Майлоу „Дръж се!“, планерът сякаш застана на носа си и рухна надолу. Тя изпищя. Стори й се, че пропаднаха с хиляди футове, преди неочаквано планерът да полети нормално.
— Добре ли си? — викна Майлоу.
— Може да се каже — отвърна треперещата Джан. — Помислих, че това ни е краят.
— Тези неща са проектирани да излизат автоматично от пикиране. Тъпото е, че съвсем загубихме височина заради този вихър и сега не виждам…
Звукът на разпарящ се плат заглуши плющенето на крилото и свистенето на вятъра. Планерът отведнъж се спусна надясно. Сега не пикираше, а се завъртя в спирала. Майлоу крещеше нещо, но Джан не го чуваше.
След часове или след секунди планерът се заби в някакво препятствие, от удара в челото съзнанието на Джан се завъртя и изчезна в пустошта…
Опомни се увиснала с главата надолу в хамута. Нищо не виждаше.
— Майлоу? — простена тя.
Никакъв отговор. Джан слепешката се пресегна към него, но не го пипна. Какво ли се е случило? И къде беше сега? Носът на планера сочеше надолу, но дали бе в клоните на някое дърво, или на земята? Тя опипа лицето си. Лепнеше, несъмнено от кръвта, и точно под косата й се беше издула цицина.