Джон Бранър
Небесните отвори
… В същия ден всичките извори на голямата бездна се разпукнаха и небесните отвори се разкриха. И дъждът валя на Земята четиридесет дни и четиридесет нощи.1
Връзката бе лоша; от високоговорителя идеха всякакви шумове, каквито не би трябвало да има. Аркрайт почувствува за миг пристъп на паника и бързо хвърли поглед през рамо към илюминатора, който случайно беше обърнат към Слънцето. От левия край на слънчевия диск сякаш бе отхапана тясна, дълга ивица.
В това време сред шумотевицата се открои пронизителният, някак прекалено натъртващ глас на Костело:
— Ало, Луна Едно! Аркрайт, чуваш ли ме?
Аркрайт въздъхна дълбоко.
— Да… едва-едва!
— Каква е причината? — долетя отговорът; сега разликата във времето почти бе достигнала своя максимум, защото корабът се спущаше към мястото за кацане. — Моля те, провери предавателя си!
— Вината не е в апаратурата — каза кисело Аркрайт. — Поглеждал ли си Слънцето напоследък?
— Откакто ти излетя, не съм излизал от базата. — Пукотът от смущенията заглуши последната сричка. — Защо, какво става с него?
— На диска му се е появило такова голямо петно, каквото не съм виждал досега — докладва Аркрайт. — Можеш ли да направиш проверка в обсерваторията?
— Да, разбира се, но не мисля, че те са в състояние да променят нещата.
— Може да ни кажат поне колко време горе-долу ще трае това проклето смущение.
— Възможно е. Добре, ще го сторя. — Костело замълча за миг, като че ли бе закрил микрофона, за да разговаря с някой друг. — В момента колко ти остава до повърхността?
— Около шестстотин и двадесет секунди — отговори Аркрайт, поглеждайки хронометъра. — Спирачните механизми ще започнат да действуват на сто и петдесетата.
— Отлично. Спазваш точно времето. — Дори официалният, насечен говор на Костело не можеше да скрие силното вълнение, което изпитваше. — Ще следим и ще слушаме. Всичко хубаво!
— Благодаря — каза Аркрайт и се отдръпна от ръчките, за които се държеше. Ремъците на противоускорителното кресло плаваха във въздуха; той улови най-близкия и се придърпа към напълнения с въздух дюшек. Като се огледа за последен път, за да се увери, че не е забравил нищо, което при намаляването на скоростта би паднало на пода и би се счупило, той се препаса с ремъците и закопча катарамите.
Е, за добро или за зло, това бе положението.
Зад него, в сърцето на атомния реактор, релетата отговаряха на цъкащия секунда по секунда главен хронометър; амортисьорите се въртяха на винтовите си оси, силата на радиацията растеше и обливаше с поток от гама-лъчи предпазната броня на пилотския отсек.
Точно навреме, на сто и петдесетата секунда, помпите се задвижиха и към центъра на цилиндричната запалителна камера рукна с грохот водопад от гориво. Температурата там достигна почти 4000°С.
Горивото, сковавано досега от студа в неогряваната от Слънцето страна на кораба, изведнъж, за част от секундата, се загря, разшири се с експлозивна сила и проточи към голата повърхност на Луната нажежен до побеляване език от йонизирани молекули.
Скоростта рязко намаля, сякаш корабът бе спрян внезапно от опънато до скъсване въже. Аркрайт потъна с дълбока въздишка в амортизиращите възглавници. Очите му бяха приковани в отвесната скала, отчитаща височината, на която се намира корабът. Тънкият й стълб от газ несигурно се колебаеше, затова ръцете му бяха готови да включат всеки миг запасния ускорител, ако поради злополука жироскопите се разстроеха и корабът се прекатуреше.
Отвесната скала показваше устойчиво положение; метър по метър и най-после стъпка по стъпка корабът кацна върху гладката повърхност на Морето; главният хидравличен крак срещна твърда почва; от тежестта на кораба една сгъваема част в края му се прибра, включи се реле и се разпънаха четири други разтегаеми крака, които стъпиха здраво, и ревът на мотора заглъхна с въздишка, а после съвсем замлъкна.
На Луната беше стъпил човек.
С мъка — след като близо четири дни бе прекарал в безтегловно състояние и дори лунното притегляне затрудняваше мускулите му — Аркрайт се изправи и закрачи неуверено към илюминатора. Тоя, който избра, показваше рязката чернота и белота на някаква пръстеновидна стена, разпръснати планини, хълмчета и назъбени скали — и Земята, като синьо-зелен плод на непоносимо черния фон на небето.
— Успях! — извика той от края на кабината към микрофона, сякаш беше човек, който слуша. — Чувате ли ме? Успях!
Поток от слънчеви смущения му се изсмя от високоговорителя; когато се изчисти, Костело, а зад него и много други (като че ли всички участници в програмата) пееха и крещяха, и вече го поздравяваха по радиото.