Най-после, след като врявата поутихна малко, Костело каза:
— Стига! Сега можем да продължим и да предадем съобщенията. Аркрайт, как се чувствуваш като най-прочутия човек в света?
— Запитай ме, когато се върна — отговори Аркрайт сухо. — Още не съм се съвзел от вълнението, че съм тук здрав и читав.
Прекъсна го внезапно смущение от високоговорителя: силно съскане и пукане. Поглеждайки към Слънцето, Аркрайт видя, че петното в края му видимо се разпълзява по диска. То беше така контрастно, като че минаваше през меридиана на Слънцето — но Аркрайт знаеше, че не предстои такова минаване.
Имаше да върши толкова много неща, че през първите двадесет и четири часа от престоя не му оставаше време да мисли за своето постижение. Облече скафандъра и излезе — първо да опита как се чувствува човек, когато се движи при слабо притегляне, а после да се занимае с по-сериозни работи. Товарът му се състоеше главно от научна апаратура, свързана със звукозаписен апарат и телеметричен прибор; трябваше да ги постави на такова разстояние от кораба, че по-късно, при излитането, да не пострадат.
Насочи антените им към Земята и ги включи на работен режим. Костело го уведоми, че сигналите им са неясни, което почти не учуди космонавта — дори гласът от базата понякога едва се различаваше сред намесващия се шум. С растящо безпокойство Аркрайт поглеждаше към петнистия лик на Слънцето.
— Какво става с онова старче, Слънцето? — запита той.
— Не знаем — призна Костело. — Почти всички обсерватории на Земята са обсадени от хиляди посетители, които лично искат да видят кораба ти; наблюдават го с помощта на средноголеми телескопи. Все пак се свързах с Дътри от Астрофизическата фондация да видя може ли да каже… — пращене и пукот — … ще продължава. Пусто да опустее, сега ли намери да се случи.
— Как е… — прас! — … как е там долу при вас?
— Лошо! Обикновеното радио е поносимо, но телевизионните станции са принудени да прекратят предаванията си. На екрана излиза само някаква бъркотия и нищо друго.
Този път шумът беше като приливна вълна. Тя като че плисна от високоговорителя и удари Аркрайт с почти осезаема сила. Аркрайт почака да затихне.
— Няма да я бъде тая работа — каза той кисело. — Ще гледам да налучкам… — пук — … налучкам време, когато изригванията от петното не са толкова силни. Нареди — … пррр — … нареди някой да следи връзката.
— Дадено. Не се безпокой за това. Смущенията се превръщаха в един фон от постоянно пулсиране и бушуване. Аркрайт изключи приемателя и погледна Слънцето. „Прилича на бухнал пудинг — помисли той ни в клин, ни в ръкав — с плънка от огромни зърна касис.“
През времето, с което разполагаше, не можеше да върши изследвания много далеч от кораба, обаче все пак имаше гайгеров брояч, който да носи със себе си за всеки случай, а в единия край на кабината се намираше сравнително добре комплектувана и извънредно компактна лаборатория, за да прави бързо анализи на скални образци, ако му се видеха интересни. Разбира се, всички данни за състава на Луната, получени от първа ръка, бяха важни, но скалите, съдържащи например водни кристали, щяха да решат въпроса дали е възможно да се създаде в скоро време лунна колония, която да се издържа сама, или това никога няма да стане.
Бурята от слънчева радиация бавно наближаваше връхната си точка. Около седмица след кацането му се очакваше Слънцето да залезе, но все му се искаше, колкото и смешно да изглежда, лунната нощ да настъпи по-рано, тъй че залязването на Слънцето да намали непрекъснатите радиосмущения.
Мъчително беше да се вслушва в слабите, неясни гласове, които стигаха до него от Земята; много пъти се отказва ядосан, неспособен да разгадае бъркотията от звуци. Бе очаквал постоянна връзка с хората в базата, за да облекчи скуката, която можеше да възникне по време на престоя му, защото щеше да му остане много малко работа, щом проучеше близката околност. Апаратурата сама се грижеше за себе си.
Все пак имаше скални образци, които трябваше да анализира в епруветките, а когато намери търсената вода, инсталира малък слънчев дестилатор, за да докаже, че тя може да се извлича.
Постоянно се връщаше при радиото, с надежда да улучи поне временно затишие сред шума. Когато му се удаде такава възможност, изрази безсилието си пред Костело, който се помъчи да го ободри.
— В края на краищата нали няма да продължи вечно — долетяха неясно думите от пращящия високоговорител. — Щом стигнахме веднъж Луната, тя ще ни чака да я посетим повторно. Не е толкова важно, че ще разполагаме само с данните, които ти ще успееш да донесеш. Впроч… — пук.