— Повтори, моля! Повтори! — завика Аркрайт, но високоговорителят зафуча като раздразнена котка, и след като почака пет минути, космонавтът се отказа.
Знаеше, че новината за кацането му е развълнувала света; Костело му бе прочел извадки от информациите и статиите за него. Много хубаво и ласкателно беше да го приветствуват като втори Колумб, но Аркрайт чувствуваше, че пращенето на радиото му действува на нервите. Останалото можеше да чака до завръщането.
Той извади комплекта от биологични уреди, които съставляваха част от екипировката му, и тръгна да провери дали едно странно петно, което бе забелязал на скалите, няма да се окаже жив организъм.
Спешният сигнал дойде около шест часа преди залез-слънце; Аркрайт се намираше далеч от кораба, още работеше върху петното и току-що бе стигнал до заключението, че то е просто разяждащо вещество. Затвори кутията с уредите и се върна в кабината.
Думите едва се различаваха сред бръмченето и пукота по трасето. Но долови достатъчно, за да разбере, че се обажда Костело и че явно бърза.
— Какво има? — запита той високо и ясно.
— Не можем да получим никакви данни от спектрографите ти — изкрещя му Костело в отговор.
— Не се учудвам! — каза Аркрайт. Предаването беше с развивка, като в телевизията.
— Можеш ли да разчиташ спектрограма?
— Не зная дали ще успея без таблица. Защо се интересуваш?
— Във всеки случай, моля те, излез и виж какво можеш да направиш.
— Защо е нужно да се бърза? Когато Слънцето залезе след няколко часа, смущенията ще намалеят дотолкова, че ще имате възможност да получавате данните.
— Именно това не можем да чакаме. Трябват ни сведения за слънчевия спектър от космическото пространство.
Аркрайт замълча за момент, после каза:
— Предполагам, че Дътри ти се е обадил. Какво е неговото мнение?
— Трябва му тая спектрограма, за да може да си състави мнение. Моля те, отбележи си на какво иска да обърнеш внимание.
Аркрайт взе молив и бележник и записа няколко десетки кодови числа, които Костело прочете; за много от тях се наложи да иска повторение. Накрая подсвирна.
— Помоли Дътри да не се прави на глупак — каза той. — В слънчевата светлина няма толкова много водородни линии!
— В спектрограма от космическото пространство може да има — отвърна Костело, след като помълча. — А окаже ли се, че има, явно не би било все едно.
— Добре — повдигна рамене Аркрайт. — Ти командуваш. Ще трябва да побързам с тая работа, Слънцето скоро ще залезе.
Той си сложи космическия шлем и отново излезе навън.
Спектрографите бяха четири на брой; един беше насочен към Слънцето, другите — към интересни звезди, чиито спектри щяха да дадат ценни сведения за звездните процеси. „Разбира се — помисли си Аркрайт равнодушно, — само аз мога да поставя слънчевия спектрограф най-далеч от кораба, нали?“
Застана в сянката на уреда и повдигна козирката над визьора на шлема, за да погледне ослепително яркия образ в обектива. Когато започна да го вижда ясно, изсумтя от смайване.
Дътри беше прав: водородните линии бяха повече!
Сложи бележника на коляното си и свери кодовите числа с видимия спектър; отмяташе всяко намерено число, а после прибави и още няколко, които Костело не му бе дал. Нещо в тия последни числа го накара да се замисли и като се облегна, Аркрайт зачука с молив по шлема си.
Доколкото си спомняше, такива числа изобщо не биваше да има.
Когато се върна в кораба, беше намръщен.
— Е? — попита Костело с едва прикрито нетърпение. — Какво установи?
— Всичко, което искаше, и още нещо отгоре — отвърна Аркрайт и му се стори, че през шума чу дълбока въздишка. — Не зная точно какво се е случило, но нещо трябва да е ударило Слънцето право в слънчевото сплитане. — Запита се дали Костело намира шегата забавна. — Някои от тези линии спадат към милионните величини. Какво търсят на повърхността, дявол да ги вземе?
— Не зная — каза Костело. — Но се надявам, че Дътри знае.
Всичко друго, което вероятно добави, се загуби в хаотичния шум.
Аркрайт се върна загрижен при спектрографа и още веднъж го погледна внимателно, преди Слънцето да се бе спуснало окончателно зад планините, образуващи пръстеновидната стена на кратера. Легендарният звяр, който според поверието го поглъщаше при затъмненията, сега като че отхапваше цели късове от края на диска му.
Щом то изчезна напълно, Аркрайт насочи слънчевия спектрограф, към следващата звезда от своя списък. Това му отне много време, тъй като трябваше да пренастрои прецесионния часовников механизъм и да сложи по-голям обектив с по-дълъг фокус. Докато свърши, стана му ужасно студено, макар че скафандърът му бе изолиран, но трябваше да се примири с това и едва два часа след залез се прибра в кораба.