„Смущенията от Слънцето сега ще бъдат заглушени до известна степен от Луната“, помисли си той. Повика Костело и с радост установи, че шумът е малко по-търпим.
— Е, какво казва Дътри — попита той.
— Имай търпение, драги! Да не мислиш, че е имал време, за да смели сведенията? И Уолд от обсерваторията на Маунт Паломар ни препира; аз му предадох същите данни. Изглежда, че бъркотията в международните съобщения най-после е накарала всички да те забравят. Както винаги вдигат врява и питат защо правителството не направи нещо…
— Така и предполагах — каза Аркрайт. — Е, ще ми предадеш какво казват, нали? Този спектър ме безпокои.
Той прекъсна радиовръзката, за да си приготви ядене; храни се с отворен бележник пред себе си, вторачен в знаците, в които се мъчеше да намери някакъв смисъл.
Когато свърши, реши да излезе да погледа Земята.
Блестящите очертания на планетата заслепяваха поради яркостта, придавана им от въздуха и водата; сега, когато Слънцето бе залязло, тя изпъкваше със сиянието на Луната, гледана от Земята. Аркрайт предварително знаеше тази разлика, но друго беше да я види с очите си.
Дълго време се взира в нея.
А после така внезапно, като че някой натисна електрически ключ, пламна светлина и осветената част на диска стана ослепително, невероятно ярка.
Силният блясък го накара да извика и да вдигне ръце пред очите си; пурпурната следа от картината опари като огън ретината му. Едва когато с недоумение и примигвайки погледна през тъмния визьор, разбра какво вероятно… какво сигурно се бе случило.
Обърна се и затича нагоре по стълбата към херметичната камера на входа, като проклинаше мудното действие на механизма й. Щом се отвори вратата, втурна се през кабината към микрофона и започна да крещи в неумолимата му черна паст:
— Костело! Който и да е! Чувате ли ме? Какво стана?
Гласът, който долетя до него през хаоса от шум, по-силен от когато и да било преди, принадлежеше на непознат човек; той беше истеричен, изливаше яростния си гняв в празното пространство:
— Слънцето избухна!
Безмилостният блясък на набъбналото Слънце играеше по лицето на Земята като огнепръскачка. Вцепенен, без да се помръдне нито за да яде, нито за да пие, нито за да си легне да спи, Аркрайт седеше и наблюдаваше.
За известно време — през първите няколко часа, докато върху повърхността на планетата още имаше места, недокоснати от огнения пръст — той успя да съпостави няколко факта, получени от хора, които сред разрухата бяха запазили достатъчно спокойствие, за да му разкажат какво става — без да се интересуват кой ги чува, дори без да са сигурни, че някой ги чува.
Разказваха за невероятни урагани, опустошаващи цели континенти, когато по пладне атмосферата за миг се загрява дотам, че се превръща в кипящ вихър; за димящата от пара морска повърхност, по която се пукат тъмни мехури, като че дъното на океана е гигантска тенджера; за приливни вълни, връхлитащи с рев върху брега на двадесет, петдесет, сто мили навътре. Разказваха за безкрайни изсушени от лятото равнини и гори, лумващи за миг в пламъци; за срутващи се градове, за хора, овъглили се по-бързо, отколкото при атомна експлозия.
След първото пълно завъртане на Земята около оста й вечните ледове се стопили; морското равнище се повишило неимоверно много. По това време студените вечни води на океанските дълбини трябва вече да са приближили точката на кипенето; нямало да останат заснежени върхове по планините, нито течаща вода в по-плитките реки…
По-късно въздухът се изпълни с толкова много облачни изпарения, че Аркрайт виждаше само еднообразен диск, гол и пуст като повърхността на Венера.
Поглеждайки през първия час към хоризонта, той забеляза как лунните върхове, които улавяха последната слънчева светлина, пламнаха в тъмночервено, а после няколко от тях рукнаха. Сеизмичните трусове все още показваха, че страната на земния спътник, която никой човек дотогава не бе виждал, също е опалена от знойната горещина.
Аркрайт бе очаквал, че потокът газ, изхвърлен от Слънцето, ще достигне системата Земя-Луна и ще я погълне — но след като това не стана през първите няколко часа, значи нямаше да се случи. Избухването беше малко в сравнение с онези, при които се създават нови звезди; Слънцето бе разширило обсега си и щеше да погълне Меркурий, може би дори Венера, но по-нататък нямаше да стигне.