Ала Слънцето бе свършило работата си, повече и не можеше да се очаква. Термоелементът, с който разполагаше Аркрайт, беше твърде неподходящ, за да се използува при разстояние двеста и петдесет хиляди мили; но той все пак направи опит и скалата безмълвно посочи, че температурата при екватора на Земята се е покачила с шестстотин градуса.
Най-после Аркрайт заспа на поста си; с отметната назад глава и отпуснати крайници потъна с радост в безчувствеността на пълното изтощение.
След това времето за него минаваше в нещо като унес. Ту гледаше сияйното, еднообразно валмо от облаци над главата си и не можеше да си спомни какво значи то всъщност, ту се ослушваше в бученето на атмосферните смущения без капка надежда, че отнякъде може да се чуе глас, който се обажда.
Чудеше се защо полага усилия да оцелее и съобрази, че когато Слънцето изгрее отново над Луната, ще бъде лишен от тази възможност.
Дългата лунна нощ наближаваше края си. Когато хронометърът показа, че е почти свършила, той облече отново скафандъра си, движейки ръцете си по закопчалките, като че бяха чужди, и излезе от космическия кораб да чака последната зора. Това му се стори по-логично, отколкото да трепери под безполезната защита на кораба или да се крие в някоя пещера сред скалите.
Застанал на равнината на Морето, отново обърна жадно очи към Земята. Тя беше толкова бляскава в новата си облачна премяна, че приличаше на нова гигантска звезда в небесата, а не на свят.
Мислеше за неща, които бе вършил, за места, където бе ходил, за хора, които бе наричал свои приятели… но които никога вече нямаше да види. Искаше му се да беше поне поет, за да напише епитафия, да създаде някакъв шедьовър, който някое незнайно чуждоземно същество да намери и да разчете след милион години, та да научи как е загинала една раса…
„Добре или зле бе загинала?“ — чудеше се той.
Това беше краят на Хитлер и Наполеон, на Атила и Чингис хан — дотук добре. Но беше също краят на Исус, Буда и Конфуций; на Галилей, Нютон и Айнщайн; на Бетховен. Крайслер и Армстронг; на Фидий, Микеланджело и Пикасо; на Омир и Шекспир…
Как можеш просто да вземеш писалката и да напишеш КРАЙ на една история, която е траяла около два милиона години?
Стоя толкова дълго в унеса на спомените, че мина известно време, докато някакъв факт проникне в замаяния му от скръб мозък. Тогава Аркрайт се сепна и се огледа.
Слънчева светлина заливаше пейзажа; дълги утринни сенки се точеха полегато към хоризонта. Но той беше още жив.
Не повярвал, той се обърна и втренчи поглед надолу право в изгряващото Слънце. То беше безформено, разлято, обвито от собствените си изригнали газове и на вид по-голямо от преди. Но вече не толкова ярко, че да го умъртви.
След като толкова отдавна се бе примирил с неизбежността на смъртта, трябваше да мине известно време, за да свикне с мисълта, че ще остане жив. Когато разбра, че е жив, дълго крещя неистово, радостно, докато изтощението и мисълта как може да използува това отлагане на присъдата го отрезвиха.
То действително можеше да бъде само отлагане на присъдата. Избавлението му от оковите на Земята беше временно; той не би могъл да изкара до края на живота си тук без храна, вода, кислород…
Възможно бе да има хора, надживели ада на новообразувалата се звезда в подземни убежища: в дълбоки мини, в противоатомни скривалища. Възможно бе.
Имаше само един начин да узнае това. Трябваше да се върне.
Повърхността на Земята се бе изменила до неузнаваемост. Вълнуващите се маслени морета, попарените и изровени пасища, разрушените градове, подаващи се от новообразувани заливи — това беше картина на ад, забулен от гъсти кълбести облаци пара и големи черни слоеве бавно разпръсващ се дим.
Докато летеше с космическия кораб на планерните му крила, Аркрайт поглеждаше загрижено надолу всеки път, когато яростните удари на раздирания въздух му позволяваха, и търсеше признаци на живот.
Но какъв живот би могъл да оцелее след горещината и радиацията, бликнали от Слънцето?
Избра място за кацане върху някогашно тресавище; почвата беше така спечена, че се бе превърнала в гладка суха кал, чиято повърхност се накърняваше само от останките на няколко разпръснати дървета, станали на въглен. Невъобразими електрически бури бушуваха на хоризонта; не смееше да лети по-нататък, за да не попадне в тях.
По-добро място за кацане не можеше и да се намери; плъзга се по него хиляда ярда, очаквайки всеки миг колелата му да срещнат пукнатина и да се разбие в земята, но успя да спре благополучно.
Щом можа да се отдели от командното табло, извади комплекта химически прибори и излезе да направи някои анализи. Те нанесоха окончателен удар на надеждата му, че е възможно да има оцелели хора.