Във въздуха нямаше никакъв кислород; зловонни водни пари и въглероден двуокис в невероятно изобилие от развилото се огромно горене ведно с азота и водорода запълваха тази липса. Без кислород не можеше да има живи организми; без живи организми растителността беше обречена на загиване.
Облече скафандъра и се помъкна към брега на морето, което лъщеше оловносиво на една миля от него. Преди разтапянето на вечните ледове то отстоеше на петдесет мили оттам — ако бе определил правилно настоящото му местоположение; сега очертанията на брега толкова се бяха променили, че трудно можеше да се познае.
Морето се блъскаше в брега, димящо от пара; то гъмжеше от леш. Разкъсани риби, изхвърляни от една вълна, се връщаха обратно със следващата. Измери температурата му; дори и сега тя беше с по-малко от десет градуса под точката на кипене.
Без каквато и да било реална надежда, Аркрайт извади няколко чашки на Петри с хранителна среда, мислейки, че върху тях може да се развият поне носени от въздуха спори. Седнал в очакване на резултат, той гледаше към закрития от изпаренията хоризонт.
„Водите се усилваха твърде много на земята“2 — прошепна той. Трябва да е било така в Началото: въздухът — изпълнен с въглероден двуокис от угасващите вулкани и пара от изстиващите океани. И континенти, и океани — еднакво лишени от живот.
— Всичко това се е случвало вече — заяви той на света. — „Всичко живо, що се намираше по лицето на земята, се изтреби.“3
Откъде впрочем беше това? Помисли малко и си спомни. Разбира се: от описанието на Ноевия потоп.
„Действително ли е станал този потоп?“ — питаше се Аркрайт. Знаеше, че това предание е било широко разпространено — толкова широко разпространено, че едва ли беше легенда. Евреите го наричали Ной, гърците — Девкалион4, вавилонците, чийто вариант бил най-древният, го знаели като Ут-напищи. Да, голям потоп е бил тогавашният — ала този беше по-унищожителен. Ной взел със себе си своето семейство и представители на всеки вид птица, звяр и насекомо. Той бил готов да започне наново.
Ала Аркрайт беше сам: като разгледа чашките с хранителна среда, установи, че на тях няма нищо.
По-късно на лабораторната си маса погледна истината в очите. Морето беше безжизнено, въздухът — негоден за дишане, земята — гола. Аркрайт беше не само последното човешко същество, но и последната жива твар на Земята.
Отново взе равнодушно една от чашките с хранителна среда и нададе вик на изумление. На повърхността й имаше неясно петно от малка колония бактерии.
В каква хранителна среда се бяха появили? Трескаво провери бележките си и се отдръпна разочарован. Чашката е била чиста, когато я е донесъл в кораба.
Била е чиста, когато я е донесъл в кораба.
Не, той не беше единственото живо същество на Земята.
Защото там, навън, нещата бяха такива, каквито са били в Началото, когато животът се е зародил на Земята: морето безжизнено, въздухът негоден за дишане, земята гола — но чакаща.
Усмихнат, разбрал вече какво трябва да прави, Аркрайт се изправи и отвори въздушния шлюз.
„Ной излезе, и с него синовете, жена му и снахите му: излязоха от ковчега и всичките животни, всичките птици, всичко, що се движи по земята, според родовете си.“5
4
Според гръцката митология бог Зевс, възмутен от покварата на човеците, им пратил потоп. Спасили се само Девкалион, Прометеев син, и жена му Пира, с помощта на грамаден ковчег. Когато водите се отдръпнали, Зевс заповядал на Девкалион и Пира да съберат камъни и да ги хвърлят през главата си, без да се обръщат. От камъните се появили хора, които заселили отново земята. — Б.пр.