В края на 50-те години Стайнбек пътува из Европа, отново посещава Съветския съюз и когато се връща, неочаквано и за самия себе си вижда Щатите в съвършено нова светлина. Наистина влиянието на макартизма значително е спаднало, настъпила е известна либерализация във вътрешнополитическия живот, но заедно с това се е задълбочил моралният упадък на обществото, все по-често се чуват гласове, които са склонни да омаловажават опасността от ядрена война, настъпил е някакъв нравствен крах на следвоенното икономическо процъфтяване, забелязват се признаци, че безработицата отново ще почне да расте. По това време Стайнбек пише в писмо до известния политически деец Адли Стивънсън: „Някой трябва да направи преоценка на цялата ни система и колкото по-скоро, толкова по-добре. Как можем да разчитаме, че ще възпитаме децата си като честни и добри хора, когато нашите градове, нашите щати, правителството и частните корпорации, когато буквално всички предлагат най-високи награди на онези, които са потънали в мръсотия и корупция? От горе до долу всичко е гнило. Може би вече нищо не е в състояние да ни помогне, но аз нали съм глупав и наивен, ще се помъча нещо да сторя.“ Недоволството на честния творец постепенно се натрупва: пред очите на целия свят американското общество се е превърнало в символ на цинизъм, подкупничество, вероломство, насилие, продажност, духовна леност и дори неграмотност.
Така се появява „Зимата на нашето недоволство“ (1961), вторият по височина връх в творчеството на Джон Стайнбек. Изминат е дълъг път от „Гроздовете на гнева“, много изпитания са минали през душата и съзнанието на нация и художник, историята е написала едни от най-позорните си глави в новите времена на човечеството. И Стайнбек отново застава на позициите на своето войнствуващо социално чувство, той е може би един от първите американски романисти на този период, който дръзва да призове за сплотяване на здравите сили срещу „епидемията на нравствена чума“ (М. О. Менделсон), която в средата на XX век взима милиони жертви в САЩ. Безкомпромисно, с висша гражданска страст и рядко естетическо майсторство той заговаря открито и с болка за бездънната духовна криза във висшите сфери на американския живот. За писателя тази тема, а и действуващите лица в романа са някак неочаквани, необичайни. До този момент той е проявявал подчертана привързаност към герои от най-демократичните слоеве на американското общество, търсел е доминантите на своите идейни и естетически изводи в проблематиката на социалното дъно. Сега вниманието му се насочва към почтените кръгове на Нова Англия, цял континент отдалечена от неговата любима Калифорния. Пред нас е една безупречна и възвишена в традициите си Америка, едно уютно и почти романтично градче, Ню Бейтаун, където в обстановката на едва ли не пуританска патриархалност живее приятният Итън Хоули, добър и лиричен, малко носталгичен, добре възпитан и добре образован. И този идеален образ, който докрай би могъл да си остане такъв, ако си го бяха избрали, да кажем, Джек Лондон, Хемингуей или Ъруин Шоу, в същността си е най-мерзък престъпник, измамник, лицемер, въпреки че си остава неразобличен. Душата му е разядена от безчестие и аморалност — той просто е член на своето общество, верен и достоен член на общество, което „изпитва неутолима страст към парите, спечелвани на всяка цена и по всякакъв начин“, една властвуваща върхушка, която по същия начин натрупва ядрени заряди и бойни самолети, живее от насилието и в името на насилието.