Стайнбек сгъстява до неимоверност чернилката на това мътно дехуманизиращо течение и сам тъгуващ за погубените мечти, се отправя на ново пътешествие с пудела си Чарли — „за да открие наново Америка“. Излязла в 1962 г., „Пътешествие с Чарли“ показва докъде са достигнали моралната деградация, расовите противоречия, насилието, упадъкът, как от страна на надеждите Америка се е превърнала в земя на недоволните. На връщане у дома той се загубва и не съумява да намери повече нито щастие, нито покой. Той няма да ги открие дори в далечния Виетнам, откъдето, кой знае как попаднал под влиянието на официалната пропаганда по време на американската агресия, писа своите „Писма до Алиша“. Той, който познаваше предателското примирение на американските интелектуалци, узурпираната демокрация, лъжекултурата на дъвките, порнофилмите и пъстрите корици на евтините списания, качулатата сянка на расизма и „всекиму своето“ от нацистките концлагери, се оказа в един миг пронизан от нечуваната болка на баща, пратил сина си на една безсмислена война в Индокитай, и се помъчи да направи идеен компромис и да потърси оправдание на тази касапница, която отне живота на хиляди млади американци. Помъчил се да търси „американската правда“ в изгорената виетнамска земя, той все пак съзнаваше в последните си часове, че „няма никаква възможност виетнамската война да се превърне в благородно начинание“, че с нищо „не може да се оправдае изпращането на войски в една чужда страна“. На 20 декември 1968 г. Джон Стайнбек се върна в пръстта на родната си Калифорния след няколко тежки поредни инфаркта.
И човечеството, трезво и справедливо, ще го помни като творец, който не мълчеше пред нито един от проблемите на съвременността. Творец, който преливаше от страстна любов към хората, към сенчестите валози, в които раснат яки секвои, към тревите, рибите и костенурките, към приливите и отливите, повтарящи в своето упорство възходите и падението на човека. Подобно на толкова други великани на словото, Стайнбек спря в една малка долина над Пасифика, за да открие там вселенските закони, повеляващи и определящи пътищата на човека в света. Стайнбек всякога виждаше своята и хорската участ като изход от двубоя между красивото и грозното, между Ормузд и Ариман. „Писателят трябва да разказва за нашите грешки и падение, за нашите многобройни и сериозни неуспехи, да изведе на светло нашите тъмни и опасни сънища, за да ни приближи до съвършенството — бе казал той през 1962 г. в Стокхолм, когато му връчваха Нобеловата награда. — Писателят има мисията да изрази и възпее величието на човешкия дух, смелостта на човека, изправен пред превратностите на живота, неговата дарба да обича и да съчувствува. Във вечната борба срещу слабостта и отчаянието писателите са били светлите знаменосци на надеждата в движението напред и нагоре.“
Тъкмо такъв човечеството ще помни Джон Стайнбек, който наистина знаеше много.
Кръстан Дянков
Небесните пасбища
Посвещавам на майка си и баща си
1
Някъде към 1776, когато се строела християнската мисионерска църква в Кармел, Горна Калифорния2, група от двайсет покръстени индианци захвърлили една нощ новата вяра и на сутринта колибите им били намерени празни. Тази малка схизма била не само лош пример, но и спънала работата на калището, гдето калъпели кирпич за църквата.
След кратко съвещание на църковните и гражданските власти един испански ефрейтор поел начело на конен отряд, за да върне тия заблудени чада в лоното на майката църква. Труден бил пътят на отряда нагоре по Кармелската долина и в планините отвъд нея, а работата се усложнявала и от това, че забягналите отцепници се оказали майстори в дяволското изкуство да заличават следите си. Цяла седмица минала, докато войниците ги намерили, и когато най-сетне ги открили, онези вършели нещо възмутително в дъното на една обрасла с папрат клисура, из която бълбукал поток; с други думи, двайсетте еретици, налягали както им падне, спели блажен сън.