По-късно, когато уведомиха шерифа, той нищо не можа да открие. Мустрович бяха заплатили фермата в брой и я бяха напуснали, без да оставят никаква следа. Никой не беше ги видял кога са тръгнали и никой не ги видя повече. По това време в тази част на страната не се случи дори някое престъпление, че да ги заподозрат в съучастие. Не, най-неочаквано, както са се канели да седнат на закуска, Мустрович бяха изчезнали. В магазина този случай бе обсъждан не веднъж и дваж, но никой не беше в състояние да даде някакво задоволително обяснение.
Плевелите пак нападнаха земята и плъзнаха чак по клоните на овошките. Сякаш добила навик от дългата практика, фермата бързо се върна към дивото. Зарад неплатени данъци тя бе продадена на една компания за недвижими имоти в Монтерей и хората от долината вече бяха дълбоко убедени, независимо дали го признаваха, или не, че над тази ферма тегне някакво проклятие. „Хубава земя е това — говореха те, — но и без пари да ми я дават, не я вземам. Има нещо там, дявол знае какво е, но има нещо странно, от което чак тръпки те побиват. После иди, че не вярвай в духове.“
Хората от Небесните пасбища усетиха приятна тръпка, когато разбраха, че старата ферма отново ще има стопани. Мълвата тръгна от магазина, където Пат Хъмбърт съобщи, че видял автомобили пред къщата, а Т.Б. Алън се погрижи да разпространи по-нашироко новината. Алън съчиняваше всевъзможни неща около новите собственици и ги разказваше доверително на клиентите си, като неизменно започваше с „казват, че…“ „Казват, че човекът, който е купил фермата, е от ония, дето само търсят духове и пишат за тях.“ С това „казват, че…“ Т.Б. Алън просто иска да се застрахова. Той го употребява така, както вестниците употребяват „така нареченият“.
Преди Бърт Мънро да влезе във владение на новата си собственост, за него се разправяха поне десетина истории. Той знаеше, че бъдещите му съседи го дебнат на всяка крачка, макар и да не ги виждаше. В провинцията този род тайно следене е развито във висше изкуство. Хората те изучават част по част, помнят кога какви дрехи си носил, забелязват цвета на очите ти и формата на носа ти и накрая свеждат цялата ти външност и личност до три-четири прилагателни, а в това време ти си мислиш, че те дори не знаят за твоето съществуване.
Щом купи старата ферма, Бърт Мънро се зае с обраслия двор, а група майстори се заловиха да ремонтират къщата. Всички мебели бяха изхвърлени и изгорени на двора. Смъкнаха междинните стени и направиха други. Сложиха нови тапети и препокриха къщата с азбестови шинди. И накрая теглиха отвън нова жълта боя.
Бърт сам изряза всички пълзящи растения и дръвчета в двора, та да влиза повече светлина. След три седмици не остана и помен от запуснатия, призрачен вид на къщата. Под сръчните ръце на майсторите тя заприлича на стотиците хиляди други къщи из западния край на страната.
Едва изсъхнали тапетите и боята, пристигна новата покъщнина — тапицирани столове, голяма кушетка, емайлирана печка, метални кревати, боядисани в имитация на фладер и осигуряващи пълно удобство. Че и огледала с гравирани рамки, пухкави килими и репродукции от картините на един модерен художник, прочул се със сините си тонове.
Заедно с покъщнината пристигна й госпожа Мънро с трите Мънровчета. Госпожа Мънро, закръглена жена, носеше пенсне без рамки, закачено на корделка. Тя беше добра стопанка. Всяка от новите мебели биваше местена по десет пъти, докато най-сетне госпожата останеше доволна, и тогава тя поглеждаше мебелта с примижали очи и кимваше усмихната, което означаваше, че мястото на тази мебел е определено завинаги и тя може да бъде отместена само когато се чисти къщата.
Дъщеря й Мей беше хубавко момиче с кръгли гладки бузи и зрели устни. Имаше привлекателна фигура, но под брадата й се очертаваше мека гушка, която подсказваше, че един ден ще се заобли като майка си. Погледът на Мей беше дружелюбен и искрен, не особено интелигентен, но и в никакъв случай не глупав. Лека-полека тя щеше да се превърне в копие на майка си — добра стопанка, майка на здрави деца и добра съпруга, която няма за какво да съжалява.
В стаята си Мей пъхаше програми за танцови забави между стъклото и рамката на огледалото. По стените окачваше фотографии в рамки на приятелките си в Монтерей, а на нощната масичка държеше албума със снимки и заключващия се дневник. В албума тя криеше от любопитни погледи напълно безинтересни бележки за вечеринки и журове, рецепти за сладкиши и благосклонните си мнения за някои момчета. Мей сама беше купила и ушила пердетата за стаята си — бледорозов театрален тюл, който да омекотява светлината, и набран кретон на цветя. Върху атлазената покривка на леглото беше нахвърляла небрежно пет възглавнички, пред които се мъдреше дългокрака френска кукла с късо подстригани руси коси и с цигара от сукно в отпуснатата уста. Мей смяташе тази кукла за доказателство, че тя е широк човек и може да толерира неща, които не дотам одобрява. Тя обичаше да има приятелки с минало, защото приятелството с такива момичета и техните истории заличаваха всичките й съжаления, че води толкова непорочен живот. Беше деветнайсетгодишна и все мислеше за женитба. Когато излизаше с момчета, говореше с известно вълнение за идеали. Мей почти нямаше представа какво е това идеали, за нея те само обуславяха някак целувките, които човек получава, когато се връща от танци.