Акулата влезе в спалнята и дълго се взира в дъщеричката си. После, вече в градината, взе да размишлява по въпроса. Бебето действително беше красиво. Глупаво би било дори да се помисли, че то прилича на него или на Катерин, или на някой от техните роднини, защото всички те, както и да ги гледаш, бяха грозновати. Очевидно беше получил в дар една скъпоценност и понеже на тоя свят всеки ламти за скъпоценности, Алис трябва да бъде пазена. Акулата вярваше в бога, когато се сетеше за него, но в представите му му той, разбира се, беше някаква сянка, която вършеше неразбираеми неща.
Алис растеше и ставаше все по-красива и по-красива. Кожата й беше чиста и розова като прасковен цвят; меките й черни коси — вълнисти като папратови стебла, а очите й — замъглени небеса, пълни с обещания. Погледнеше ли я човек в сериозните очи, започваше да си мисли: „Има нещо познато в тях, нещо, което си спомням определено, или нещо, което цял живот съм търсил.“ После Алис обръщаше глава. „О, боже! Та това е просто едно прекрасно момиченце.“
Акулата виждаше това възхищение в погледа на мнозина. Виждаше мъжете да се зачервяват, когато я погледнеха, виждаше малките момчета да се бият като лъвове, когато тя се случеше наоколо.
Струваше му се, че всеки мъж е петимен за нея и това е изписано на лицето му. Често пъти, работейки в овощната градина, се измъчваше, като си представяше как цигани отвличат момиченцето му. По десет пъти на ден я предупреждаваше да се пази от какви ли не опасности: от задните копита на конете, от високите огради, от тъмните дупки, от автомобилите — да пресечеш пътя, без да се огледаш внимателно, е чисто самоубийство. Всеки съсед, всеки амбулантен търговец, да не говорим за разни пришълци, беше за него потенциален похитител. А чуеше ли се, че из Небесните пасбища са се появили скитници, той нито за миг не изпускаше от поглед момичето. Излетниците не можеха да проумеят защо Акулата ги пъди с такава злоба от земята си.
Колкото до Катерин, колкото повече се разхубавяваше Алис, толкова повече растяха нейните лоши предчувствия. Съдбата изчаква да нанесе удара си, мислеше тя, а това може да означава само едно: че съдбата набира сили, за да бъде ударът по-жесток. Тя се превърна в роб на дъщеря си, току подтичваше и се грижеше за нея, както човек се грижи за болен, който скоро ще умре.
Макар родителите да боготвореха детето си, макар да трепереха над него и да се радваха като скъперници на хубостта му, те много добре знаеха, че любимата им дъщеря е невероятно глупаво, тъпо и слабоумно същество. Това караше Акулата да се страхува още повече за нея, защото той бе убеден, че тя не е в състояние да се грижи сама за себе си и лесно ще стане жертва на всеки, който реши да я отмъкне. За Катерин обаче Алисината глупост беше нещо приятно, тъй като й даваше много и много поводи да помага на детето си. С тази помощ Катерин доказваше своето превъзходство и скъсяваше донякъде пропастта между себе си и Алис. Катерин се радваше на всяка глупава проява на дъщеря си, защото всяка такава проява я доближаваше до нея и я изпълваше с чувство за собствено достойнство.
Когато Алис стана на четиринадесет години, към многото отговорности, които баща й смяташе, че носи за нея, се прибави още една. Дотогава Акулата само се страхуваше да не я загуби или да не бъде обезобразена някак, но след това започна да го обзема ужас при мисълта, че може да бъде обезчестена. Той толкова често разсъждаваше по този въпрос, че лека-полека новият му страх измести напълно другите два. Сега, да дефлорират дъщеря му, бе все едно да я отвлекат и едновременно обезобразят. Оттук нататък приближеше ли се някой мъж или някое момче до фермата му, Акулата ставаше неспокен и подозрителен.
Този въпрос се превърна в същински кошмар за него. По сто пъти на ден той предупреждаваше жена си нито за миг да не изпуска от очи Алис. „Не знаеш какво може да се случи — току повтаряше той и в бледите му очи припламваха подозрения. — Просто не знаеш какво може да се случи.“ Слабоумието на Алис само подсилваше опасенията му. „Всеки може да я озлочести“ — мислеше си той. Всеки може да я изнасили, стига да остане насаме с нея. И тя няма да може да се защити, защото е толкова глупава. Стопаните и на най-породистите кучки не ги пазят така, когато се разгонят, както Акулата пазеше дъщеря си.
След време започнаха да го обземат съмнения в нейната невинност и все търсеше доказателства за нея. Всеки месец досаждаше на жена си. Знаеше съответните дати по-добре от нея и току питаше настървен: „Дойде ли й?“ — „Още не“ — отвръщаше презрително Катерин. Само след два-три часа: „Дойде ли й?“ И все така, докато Катерин не отговореше: „Дойде й, разбира се. Ти какво си мислиш?“