— Нека да отидем, мамо — примоли се пак Алис. — Ние с тебе никога никъде не сме ходили сами.
На Катерин й дожаля. Горкото момиче, то нямаше никакъв личен живот. Нито веднъж не бе оставяно да побъбри с някое момче, защото баща му все го държеше под око.
— Добре — въздъхна тя. — Ако господин Бреман ни почака да се приготвим, тръгваме.
Тя щеше да хвърли Акулата в смут и това я накара да се почувствува много смела.
За едно провинциално момиче прекомерната хубост е почти толкова голям недостатък, колкото и грозотата. Щом момчетата зърнеха Алис, гърлата им пресъхваха, ръцете и нозете им натежаваха, а вратовете им се зачервяваха. Нямаше сила, която да ги накара да поговорят с Алис, камо ли да танцуват с нея. Те се юрваха да танцуват с не дотам хубави момичета, ставаха шумни като деца, които знаят, че ги наблюдават, и изобщо правеха всичко възможно да се покажат. Извърнеше ли тя глава, те я попоглеждаха скритом, но обърнеше ли поглед към тях, мъчеха се да създадат впечатление, че изобщо не забелязват нейното присъствие. Алис, към която в къщи се отнасяха по същия начин, почти не съзнаваше, че е красива. Така тя бе изпаднала до положението на дама без кавалер.
Когато Катерин и Алис прекрачиха прага на училището, Джими Мънро стоеше облегнат на стената, демонстрирайки изящно равнодушие и превъзходна досада. Носеше панталони, чиято ширина долу се равняваше на две ходила, и лачени обувки с отсечени като тухли носове. На яката на бялата му копринена риза пърхаше черна, много джазова папионка, а зализаната му коса лъщеше от брилянтин. С една дума, градско момче. Той се понесе като ленив ястреб и преди Алис да бе свалила палтото си, се озова при нея. С отегчения глас, усвоен в гимназията, попита:
— Ще танцувате ли, малката?
— Ъ?
— Искате ли да танцуваме?
— Да танцуваме? — Алис го погледна със замъглените си, обещаващи очи и тъпият й въпрос му прозвуча весело и приятно и му подсказа неща, които го накараха да се оживи и разчувствува, колкото и да беше равнодушен.
„Да танцуваме? Само да танцуваме ли?“ — така изтълкува Джими въпроса й и въпреки школовката в гимназията, гърлото му пресъхна, ръцете и нозете му заиграха нервно и във врата му нахлу кръв.
Алис се обърна към майка си, която вече се беше впуснала с госпожа Бреман в типичния за жени-домакини кулинарен разговор.
— Мамо, може ли да танцувам?
— Може — усмихна се Катерин и добави: — Позабавлявай се и ти поне веднъж.
Джими веднага разбра, че Алис не умее да танцува. Щом музиката спря, той каза:
— Тук е горещо, нали? Да излезем навън.
И Джими я изведе под върбите в училищния двор.
В това време някаква жена, която стоеше пред входа на училището, влезе вътре и пошушна нещо в ухото на Катерин. Катерин стана и хукна навън.
— Алис! — извика тя разтревожено. — Алис, ела веднага тук!
Когато двамата палавници излязоха от тъмното, Катерин се нахвърли на Джими:
— Да не си припарил вече до нея, чуваш ли! Стой по-далеч от нея, иначе ще си изпатиш!
Цялото мъжество на Джими се изпари. Той се почувствува като дете, което са натирили у дома. Стана му страшно неприятно, но нищо не можеше да направи.
Катерин въведе дъщеря си в училището.
— Баща ти каза ли ти да стоиш настрана от Джими Мънро? Каза ли ти? — сгълча я тя уплашена.
— Ама това той ли беше? — отрони Алис.
— Той ами, кой! Какво правехте там?
— Целувахме се — отвърна Алис с разтреперан глас.
Катерин остана с отворена уста.
— Господи! — ахна тя. — Господи, какво да правя?
— Това лошо ли е, мамо?
Катерин сбърчи чело.
— Не… не, разбира се, не е лошо — изтърси тя. — Дори е хубаво. Само гледай баща ти да не разбере. И да те пита, ти не му казвай! Той… о, той ще полудее. А сега сядай тук до мен и да не съм те видяла повече с тоя Джими Мънро. Баща ти може и да не разбере. О, господи, дано някой не му каже!