Поспести парици, макар съвсем малко! Скоро ще дойде зима. През зимата в Калифорния работа няма. Тъпчи чувала, докато е още светло. А ей онзи там пъхна в чувала си две буци пръст — видях го.
Добре де, какво от това! Просто изравнявам лъжливия ти кантар.
Записал съм си в книжката — триста и дванадесет фунта.
Точно така.
Гледай ти, никак не се препира с мен! Сигурно кантарът му лъже. Е, сполай — днес имах късмет.
Казват, че тук щели да дойдат още хиляда души. Утре ще се бием за всеки ред, ще крадем кутийките под носа на другите берачи.
Търсят се берачи на памук. Колкото повече са те, толкова по-скоро ще откараме памука на магана.
Сега обратно към лагера.
А ние тази вечер ще ядем рибици — честна дума! Имаме толкова пари. Хвани детето за ръка, то съвсем се умори. Тичай да купиш четири фунта рибици. Старата ще изпече хубави питки, стига да не е много изморена.
Двадесет и осма глава
Товарните вагони, дванадесет на брой, бяха наредени близко един до друг на една малка полянка край рекичката. Те стояха в два реда, по шест във всеки ред. Колелата им бяха свалени, от широките подвижни врати водеха надолу стълбички. Това бяха чудесни жилища — покривите не течаха, отникъде не духаше. В дванадесетте вагона се бяха настанили двадесет и четири семейства — по едно във всяка половина. Прозорци вагоните нямаха, но широките врати постоянно бяха отворени. Половините бяха отделени с брезент, а за граница служеше средата на вратата.
Джоудови получиха половината на един от крайните вагони. Предишните обитатели бяха оставили тук газена тенекия с кюнец, изведен навън през една дупка в стената. В ъглите на вагона беше тъмно дори при отворена врата. Майката отдели своята половина с брезента.
— Тук е хубаво — каза тя. — По-хубаво беше само в правителствения лагер.
Всяка вечер тя постилаше на пода дюшеците и всяка сутрин отново ги сгъваше. И всеки ден семейството отиваше на нивата да бере памук, и всяка вечер то имаше месо за вечеря. Една събота Джоудови отидоха в Тюларе и купиха оттам чугунена печка, нови комбинезони за Ал, бащата, Уинфийлд и чичо Джон и рокля за майката, а най-хубавата й рокля дадоха на Роуз от Шарън.
— Тя стана толкова пълна! — рече майката. — Защо да й купуваме нова? Да харчим парите на вятъра.
На Джоудови им провървя. Те пристигнаха тъкмо навреме и успяха да си намерят място в един от вагоните. Цялата поляна сега беше осеяна с палатките на пристигналите по-късно, а обитателите на вагоните се считаха вече за по-стари жители и дори за нещо като местна аристокрация.
Тясната рекичка течеше край поляната; тя ту се губеше сред върбите, ту отново се появяваше. От всеки вагон към нея водеше твърдо отъпкана пътека.
Между вагоните бяха опънати въженца и всеки ден на тях се сушеше пране.
Вечер берачите се връщаха от работа, носейки под мишница сгънатите памучни чували. Отбиваха се в бакалницата до кръстопътя, където винаги имаше много купувачи.
— Е, как сте днес?
— Добре. Три долара и половина. Да можем да се задържим повече тук… Децата ще се научат, ще станат добри берачи. Майка им уши две торбички. Големите чували не са за тях. Като си напълнят торбичките, изсипват ги в чувалите на големите. Уши ги от стари ризи. Юначета — добре работят.
Майката се приближи до тезгяха, на който продаваха месо, вдигна пръст към устните си, подуха на него, мислейки напрегнато.
— Май че ще трябва да взема свински пържоли. Как ги давате?
— Трийсет цента фунтът, мадам.
— Дайте ми три фунта. И месо за супа — но по-хубаво парче. Утре дъщеря ми ще свари супата. Дайте ми и бутилка мляко за нея. Тя просто не може да диша без него. Ще си има дете. Казаха й да пие повече мляко. Чакайте да си помисля… картофи имаме.
До тезгяха се приближи бащата с кутия сироп в ръце.
— Да го вземем ли? — попита той. — Ще направиш палачинки.
Майката се намръщи.
— Е, добре… ще го вземем. Турете и това в сметката. Така… маста ще ни стигне.
Дотича Рути с две големи кутии бисквити. Очите й гледаха тъжно и стига майка й да кимнеше — утвърдително или отрицателно, — тази тъга щеше да се превърне във възторг или да прерасне в трагедия.