Майката се вмъкна на четири крака. Тя усети под ръцете си пясък. Храстите тук образуваха нещо като пещера и вече не закачаха косите и роклята й. Ръката й напипа одеялото на Том. Той прикри със сплетените стъбла входа. Вътре стана съвсем тъмно.
— Къде си, майко?
— Тук. Тихо, Том.
— Нищо, не се безпокой. Вече съм свикнал — живея като заек.
Тя чу как той маха вестника от чинията.
— Пържоли — каза тя. — С пържени картофи.
— Охо-о! И при това топли!
Майката не можеше да го види в тъмнината, но чуваше как той отхапва месото, дъвче, гълта.
Тя нерешително почна:
— Том… Рути всичко издрънка. — Той се задави.
— Рути? Защо?
— Тя не е виновна. Сбила се с някакво момиче, заплашила го: „Брат ми ще убие твоя брат.“ Нали знаеш как правят децата… После рекла: брат ми вече е убил един човек и сега се крие.
Том слушаше майка си и се смееше.
— А аз като дете плашех всички с чичо Джон, само че той не искаше да се застъпва за мен. Малко ли ги дрънкат такива децата. Глупости са това, майко.
— Не, не са глупости — отвърна тя. — Децата го издрънкат, после стигне до ушите на възрастните, те също почнат да дрънкат и току-виж, някой поискал да разбере каква е работата, събрал хора и тръгнал да те търси. Не, Том, трябва да се махнеш оттук.
— Аз мислех да направя това още отначало. И сега не съм спокоен — ще видят, че носиш тук храна и ще те проследят.
— Знам, знам. Но все ми се иска да бъдеш при мен… Страхувам се за теб. И сега не мога да те видя — как е лицето ти?
— Добре, заздравява.
— Ела по-близо, Том, Дай да го пипна. Ела към мен. — Той припълзя до нея. Ръката й намери в тъмното главата му, пръстите й опипаха първо носа, после лявата буза. — Белегът е доста голям. И носът ти е счупен.
— Може пък да е за хубаво. По-трудно ще ме познаят. Ако не бяха отпечатъците ми във Вашингтон, щеше да бъде съвсем добре. — Той отново започна да яде.
— Шш-т! — каза тя. — Слушай!
— Това е вятърът, майко. Вятърът. — Дърветата край рекичката зашумяха.
Майката се премести още по-близо до мястото, откъдето се чуваше гласът на сина й.
— Дай, Том, дай да те докосна още веднъж. Толкова е тъмно, сякаш съм сляпа. Искам да те запомня, нека поне пръстите ми да те помнят. Трябва да се махнеш оттук, Том.
— Да. Знаех от самото начало, че ще трябва да се махна.
— Добри пари изкарваме — каза тя. — Поскътах нещичко. Вземи, Том. Тук са седем долара.
— Няма да ги взема. Не бива, ще мина и без тях.
— Вземи ги, Том. Ако си отидеш без пари, няма да спя спокойно. Може да ти потрябват за автобус или за нещо друго. Искам да се махнеш далеч оттук. На триста-четиристотин мили.
— Няма да взема парите.
— Том — строго каза майката. — Ще ги вземеш. Чуваш ли? Нямаш право да ме мъчиш.
— Не е хубаво, дето ми даваш тези пари, майко.
— Все си мислех: може да се озовеш в някой голям град. Да кажем, в Лос Анжелис. Там няма да те търсят.
Том се усмихна.
— Слушай, майко. Ето, аз се крия тук, седя ден и нощ сам-самичък. Сещаш ли се за кого мисля непрекъснато? За Кейси! Той обичаше да приказва и често ми досаждаше с това. А сега мисля за него и си спомням всяка негова дума. Спомням си как на времето се е отлъчил в пустинята да намери изгубената си душа66, а се оказало, че няма нищо на света, в което да няма частица от душата му — че тя е навсякъде. Има, казва, една голяма душа в света, а частица от нея съм аз. Пустинята, казва, с нищо няма да ми помогне, защото тази частица трябва да се слее с целия свят. Чудно нещо — как съм запомнил всичко. Когато говореше тези неща, хич не го и слушах. Но сега сам разбирам: човек не може да живее в самота.
— Той беше добър — каза майката.
Том продължи:
— Помня и как почна да цитира и светото писание. Учудих се: не ми прилича това да е от религиозна книга — не се споменаваха нито грешници, нито адски мъки. Той два пъти повтори това и аз запомних всичко. То е от „Еклезиаста“.
— А за какво пише там?
— Ето за какво: „Двамината са по-добре от единия, защото имат добро възнаграждение за труда си. Ако единият от тях падне, другият ще вдигне другаря си. Но тежко томова, който падне и няма кой да го вдигне.“ Така се казва в началото.
— А по-нататък? — попита майката. — Казвай, Том.
— Остава още малко. То е: „Също тъй, когато лежат двамина, на тях им е топло, а един ли си — как ще се сгрееш? И ако някой би те надвил, когато си сам, двамина ли сте — ще му устоите, тъй както двойният конец по-трудно се къса от единичния.“
66